ОТНОВО

Илко Димитров

          Отново съм извън себе си, всичко заобикалящо ме дестабилизира - тези дни започнах отново да пиша, надявах се да продължа със същото добро темпо, а ето днес съм отново на „битови“ вълни, отново безкрай малки, несвързани едно с друго, задължения, които решавам толкова по-трудно и по-лошо, колкото повече расте напрежението ми от тяхната наличност. Разбира се, това е евфемистичен израз на състоянието на тотална и напълно блокираща залятост с проблемите, която идва незабелязано, но безотказно още при първия им успешен пробив в интелектуалната ми схема и отключването на чисто физиологическата форма на контакт. Форма, която доказано и във всяка ситуация отключва провала в отношенията ми с външния свят. Наистина, колкото и ревностно определени хора да промотират като успешен не-рационален подход, състоянието на духовна съсредоточеност е това сечиво, което е отвоювало и увеличавало през годините територията на човешкото, състояние, диаметрално и драматично противоположно на отривистото и безпрепятствено съчетаване на природите на Природата и на Човека. Веднага ще се отбележи, че без едното съществуването на другото е обречено, че физика и дух трябва да бъдат отглеждани в единство и не на последно място - че всяка екстрема проваля изначалната човешка хармония. Не споделям този внимателен и балансиран подход. Ако човекът продължава да остава на Земята, то е въпреки физиката си и поради това, че във всеки миг на съзидание, съзнателно или не, е изтиквал физиката назад, давайки пространство и воля на уникалния си дух. Не балансът и не компромисът между физика и дух, неприкритото духовно пристрастие и нарочната демонстрация на духовния избор са отличията, чрез които Човекът се познава и чрез които го познава Природата. „Здраво тяло - здрав дух“ е не знак за равенство, а ясното определяне на приоритета в тази двойка. Разбира се, повече от спорно е доколко „здравият дух“ не е останал единствено реминисценция от сладките гръцки времена, когато атлетични и възторжени полуголи мъже и жени са утвърждавали, без съмнение с удоволствие, разпространения по тези краища подход на радостно равняване между обожествения Човек и очовечения Бог. Природата е била благосклонна и предвидима като опитна компаньонка и открито е приканвала изпълнения със здраво любопитство Човек енергично да я изследва, без да внушава каквато и да било фрустрираща заплаха или още по-малко - скрупули. Наистина от време на време са се случвали определени природни катаклизми, но в една здрава връзка подобни отклонения са допустими. В този случай здравината на тялото е била водеща, при което липсата на здравина директно е било равнозначно и на липса както на тяло, така и на дух. Не много встрани и по съвсем същото време определено поради климатичните особености хилави, но жилави същества не залагали толкова на актуалното престояване в определена житейска рамка, колкото на превъртането (или претъркулването) на наследената телесна даденост през съответните времеви периоди. От този наистина чудесен пъзел, но по-скоро от доказаната през времето невъзможност за съгласяване на визии с различна плътност и центрове на важност ние наследяваме една обезсърчаваща и в същото време стимулираща нагласа към заобикалящата ни реалност. Не съм сигурен, че познавам Бог, или Абсолютния дух, но знам, че Вселената е и духовна енергия и че съм необикновен. Правя разлика между уникалността на всеки, обитаващ планетата, и собствената ми необикновеност, като по никакъв начин това не ме изпълва с гордост - всеки има да свърщи своето, докато е жив, а това, което нося, не е мой продукт, нито мое достояние - моето участие, моята лична задача е да го предоставя в максимално автентичен вид. Допускам, че на света има и други необикновени хора, но не търся тяхната компания, а тази на приятелите си и бих се радвал искрено, ако сред тях също има необикновени. Разбира се, това е и физиологията на доказания феномен „не-месия в собственото му село“. Одомашняването на изключителността е безотказният механизъм за нейното окарикатуряване. Месията не може да мирише, той не може да хърка, нито може да има (случайно попаднала) храна между зъбите. Той има две възможности, които перспективата предоставя - или да е вече умрял, или да живее в село на другия край на Земята. Тъй като имам себе си за необикновен, смятам за неестествено да бъда поставян в каквото и да било сравняване и съревнование освен за обичайни житейски упражнения. Мисля все пак, че ако бъда поставен в състояние на конкуриране на способности с други индивиди, няма да спечеля на всяка цена всяко състезание, от което ще ми бъде обидно. Сравнително късно в моя живот установих, че не е въпрос на дължимо мъжество и на честна игра, а е чиста глупост да реагираш на всяка житейска ситуация като на изповед. Още изпитвам умората, наистина, не и разочарованието от отворения към света начин на живот, който водех, а понякога и усещането за пропиляно време - изцяло, почти непрекъснато надвесен вън от себе си, състояние, което определено не ми позволяваше да се съсредоточавам, за да мисля и пиша много по-настойчиво. Разбира се, тази отвореност ми донесе един много по-силен и по-богат контакт с така наречената реалност, а най-вече - несравнимото усещане за споделено единство с тази реалност. Реалност, която всеки миг излъчваше енергизиращото усещане за безкрайност, населявайки едновременно с това пространството около мене с чаша „Памид“, билет за влак и червено томче с „Мисли“ на Паскал.

върни се | книгите на Илко Димитров