Илко Димитров

поезия

Литературен клуб | страницата на автора | „Приближение“

 

ПРИБЛИЖЕНИЕ

 

 

 

1.

 

КАМЕРНА СЦЕНА

 

Илко Димитров

 

 

                                                            На Христианна

 

 

 

 

 

х

 

 

Наличие на смисъл, на висша логика и крайна цел –
това са драмите на триизмерния ни разум,
който не е в състояние да понесе, което е отвън,
та сам гради спасителни предмостия,
които да го преведат през външното. Все пак
светът не може да е сътворен от нищо и за никого,
а от доброжелателна причина и заради човека.
Това е и златното сечение – познаваме света
единствено през своята матрица,
неспособни да преминем границата. Така
малкото не може по-голямото да опознае,
нито голямото да види цялото.

 

 

 

 

 

х

 

 

Но разумът не е отделно сечиво,
не стои отгоре, ни встрани –
той е един от многото нюанси, добавящ
своята перспектива към общия пейзаж.
Примесиш ли и други тонове –
черно-бялата картина се стопява,
изчезват резките контури на матрицата,
която всъщност е само
зрителна измама.

 

 

 

 

 

х

 

 

Намираме се в два свята, но живеем в единия само –
в отвъдния пребиваваме някак с духа си.
Но защо отвъден, отвъд какво? Къде минава
разделителната линия между отвъдния и тук-света,
къде е пограничната бразда, отвъд която вече не е,
откъдето идвам, защото е толкова отчетлива,
толкова пределно ясна? След като сме
с тялото и радостта си тук, а стоим отвъд
със сънищата, мислите и страховете си,
едно ли е което обитаваме или са два отделни свята,
които престават да са два – събрани в нас –
тук, което е отвъд, което тук е?
Пращам мислите в света отвъд,
но не познавам с тях, както познавам тук –
започва в мене мисълта, но спира в мен,
а не продължава със света, връща се,
каквато е изпратена, сляпа мисъл –
сякаш гледам в огледалото, в което
виждам само себе си, но не и всичко онова пред него.
След като не мога да познавам, което е отвъд,
то свят ли е изобщо, или е свят, за който нямам сетива,
защото е небитие, а битието е единствено,
което сетивата могат да познават?
                                                                  Но защо отвъд,
отвъд какво? Не отвъд света, той няма граници.

 

 

 

 

 

х

 

 

Кой отвори вратата към небитието, кой го назова,
кой го повика сред нас – едва ли не с толкова битие,
колкото самото битие? Нима вещите не бяха
видимото продължение на реалността,
осезаемата част от айсберга, целият съставен от
подобночастни елементи? Нима не бяха
част от цялото, както коренищата в земята
продължават в ствола на дървото и в листата му,
сякаш без тях не съществуват? А цялото какво е –
не е ли всичко, или е само съставна част,
наред с друго различно цяло, което го отрича? Тогава
съществува ли небитието, има ли го? Или
е налично по някакъв различен начин, неизразим
с познатите понятия – дори отречено, тъй като
отричането също утвърждава, но по-уклончиво.
Веднъж изречено, дори само с предпазливи думи,
дори с думи, които обхождат внимателно целта си,
наместо да я изрекат веднага – небитието вече е,
пълноценно съществува, толкова налично,
колкото и онова, чието отрицание е то. Тогава
световете се събират, хоризонтът се стопява,
разпръсква цветовете си и ги обагря
в преливащи багри, та вече не разбираш
къде единият започва и другият къде завършва.

 

 

 

 

 

х

 

 

Светът на явленията – отричаният свят, по-долният,
ефимерният свят, несериозният, несъщественият,
дори нереалният, дори несъществуващият, дори който
нито можеш да назовеш, нито да познаеш,
нито да хванеш с две ръце – толкова се изплъзва,
нито можеш там да си събереш мислите,
да измислиш нещо наистина много важно, защото
непрекъснато, просто безконечно те подхвърля
във водите си, под водите, между водите си –
един от живите в момента удавници, които се правят,
че контролират повърхността, но всъщност
не успяват, защото на практика няма повърхност
или съществуващата е безкрайна,
единственият ти свят.

 

 

 

 

 

х

 

 

Не виждаме отвъд очите си, не чуваме отвъд ушите си,
сетивата ни се спират пред първата от механичните прегради,
които обкръжението поставя. Безкрайна е блендата
от състояния, но имаме наличен само набора от тези,
до които стигат сетивата. По-фините, по-смесените ни убягват,
не, сякаш нарочно ги отхвърляме като заплаха
пред праволинейното ни съществуване. Смесените ни убягват.
Живеем сред очевидностите – това е царството на сетивата,
в което разумът слугува, джунглата на формите,
шумният пазар, където сетивата откриват
средствата за препитание и смисъла на своето присъствие.
Но очевидното не е краят, то е началото на света,
неговата цветна приказка, поканата за танц, при който
танцуващи и музика се сливат.
Очевидното е началото на представлението, което
никой не може да пропусне, защото там е въведението,
без което основната пиеса ще остане неразбрана.
Ето – кръглата планета е за мене плоска, защото
плоскостта е, което сетивата ми показват – не могат
да обхванат цялото, за да видят истинската форма
или формата, която разумът налага. Но пък разумът
е там, където планетата е плоска – той не може
да се отдели от сетивата, защото наистина е плоско онова,
което възприемат те, и друго няма.
Другото не е в света, то е тук, където се събират
разумът и сетивата, за да завършат цялата картина
с всичките ѝ фигури и цветове, тъй както
плоскостта завършва кръглото
и Земята става цялостна.

 

 

 

 

 

х

 

 

Малкото не може да познае по-голямото,
но може да престане да е малко, за да стане онова,
което е било над него, и да познае себе си
като голямо вече, към което е възлязло.
Да, разумът гради предмостия, стъпва върху тях
и продължава там, където не е можело да бъде,
тъй като е твърде широка панорамата,
а процепът му – винаги по-тесен,
за да схваща предстоящото.
Възлиза и познава след възлизането онова,
което е било невидимо и невъзможно за познаване,
тъй като го е надраствало по естеството си.
Поставя матрицата по-горе и вижда от по-високо,
разширява я и обхваща повече; винаги в матрицата,
но винаги в друга, с една идея отвъд старата.
Ала цялостността убягва.

 

 

 

 

 

х

 

 

Живеем във времена, толкова подобни на онези,
когато гърците откриха разума. Това бе радост,
сравнима с радостта от огъня, когато правиш сам
с ръцете си това, което си чакал небето да направи.

 

Земята вече не е кръгла, нито вертикална,
нито е земя изобщо, а сплетеност
от стрелкащи се състояния,
за миг втърдявани, когато се пресрещат,
за да избухнат в светлини отново,
когато се разединяват. Земята вече не е
нареденост в правилни редици,
започващи от простото към сложното,
а също и от нисшето към висшето или
от първата причина към неговото следствие,
което става причината на следствието си, всичко
наредено в правилни редици, та Земята вече не е
наредени в правилни редици минали събития,
нито е наредени в правилни редици хора,
които са направили, каквото им е отредено,
и наредени в правилни редици леми и закони,
които имат времето на своето създаване и времето,
когато, все едно че никога не са били.
Земята е взривена. Слоновете,
върху които бе лежала, са взривени
и нищо от това, което е била, го няма вече.
Бе расла върху подреденото си знание, бе се натрупвала
на симетрични купчини и хармонични интервали,
бе се надграждала, както се надгражда,
когато следваш зорко вече построеното.
Знанието вече не е подредено,
престана да тече в познатото ни русло,
престана да е укротимо, подчинено на Земята знание
и Земята бе взривена, в миг изчезна,
сякаш никога не е била и няма никога да бъде.
Вече няма нищо, което да напомня
нарочната ѝ подреденост, услужливата ѝ камерност
с отчетливо начало и постъпателно развитие
от простото към сложното и от преди към после.
Земята е взривена и времето на Словото изтече.
Това, което някога бе слово, за да бъде разум,
а сетне – отново слово, вече не е нито слово,
нито разум, нито двете заедно, а само две
раздалечаващи се части с растящо ускорение.
Не може вече словото да изрази, което е светът,
нито какво е – разумът да проумее, защото
няма я Земята им, която ги създаде,
а нямат ръст за не-Земята и взорът им ограничен е.

 

 

 

 

 

х

 

 

да дръпнем завесата от думите да им свалим
покривалото защото нищо вече не се вижда
под думите дори самите думи не се виждат
толкова са покрити приличат на снежна топка
която става все по-голяма надолу по склона
а е тръгнала от снежна топчица топяща се
в ръцете на дете което дори не предполага
колко голяма ще стане надолу по склона
тази малка топчица която се търкулва от ръцете му
толкова са покрити думите от тях самите
не знам с чии думи говоря и пиша
с моите ли или с нечии чужди а аз само
за известно време споделям употребата им
с други споделящи а също не знам
с думи ли говоря и пиша или с употребата им
защото между мен и думите стои именно тя
а не нещо друго как да сваля покривалото
как да им дръпна завесата та да се види
което те покриват какво наистина покриват
и то как изглежда толкова таящо се
зад плътните завеси това е единствено
което ме интересува което ме вълнува
не думите

 

 

 

 

 

х

 

 

Да, Словото е на човека, но човекът не е слово.
Той е съществувал и тогава,
когато Словото не е примигвало
дори като неясни и далечни светлинки
в тъмните подножия на мудния му разум.
Той е съществувал и когато
Словото е тръгнало да се разтваря
към блесналото Естество, тъй както се разтваря
розата под слънчевите капки дъжд;
съществувал е, когато
Словото се е затваряло във себе си,
загърнато в безкрайните си дипли, през които
вече не прозира Естеството, а само тъканта на думите,
власинките на съчетанията им в текстурата на смисъла;
когато Словото направо се възправя,
вдървено и непроницаемо,
между Естеството и човека и вече те не се познават,
не знаят един за друг. Словото не е преди,
а след човека, той е, откъдето то излиза
и където се завръща като при своята
единствена причина. Той е бил без Словото, което
без него не е, тъй както фокусът
е единствено тогава, когато фокусник го прави,
а не преди това и не без него.
Словото е само един от епизодите,
не самото представление, епизодът, в който
изглежда, че развръзката настъпва, а с нея –
и очакваният край на представлението,
но само до момента, в който
декорът се смени и се окаже, че Словото е вече
ненужен реквизит за миналите епизоди.

 

 

 

 

 

х

 

 

Коя е тази неподвижна точка (и има ли наистина такава),
около която се върти светът, за да престане да изглежда така
неописуемо несвързан, направо непостижимо разпилян
по никнещите зъбери на привидно очевидни обяснения или
затлачен глухо в плитчините на окончателните основания?
Коя е тази неподвижна точка?

 

 

 

 

 

х

 

 

И точка ли е, или състояние, в което всичко е едно
умиротворяващо единство, пулсираща събраност,
при която вещите напускат очертанията си
и поточността на времето пресеква?
Състояние на съчетаност,
което прави невъзможна всяка разделеност?
Това е състояние, в което
изчисляващият разум спира да работи,
състояние, което той не може да постигне, защото
само може да прониква в естеството,
не да обхваща, не да е обхванат – да се изкачва може само
стъпка подир стъпка, винаги една след друга,
винаги преди и след това, винаги сега и после, сякаш
естеството е въже, по което трябва да се изкачи,
за да се види на върха, на мястото,
където естеството свършва.

 

 

 

 

 

х

 

 

Но къде е цялото – извън мен ли е напълно? Или е
едновременно в света и в мен – основанието вън от мен,
а в мен – стремежът? Защото това се половините на цялото –
основание, което се нуждае от стремеж, за да е живот,
а стремежът ми – от основание, за да е енергия.
Или е в мен единствено, а разумът разделя,
което всъщност е неразделимо и което
престава цялото да е, ако основанието е лишено от стремеж,
а стремежът няма основание?
Да, разумът сега не вижда цялото,
а само неговите части, но ощетеният е само той, тъй като
цялото не чака да е виждано, нито се интересува
дали изглежда цяло, или не, а само дава воля
на безличната енергия, освобождава същността си
и руши прегради.

 

 

 

 

 

х

 

 

Цялото не е по силите на разума, но е там,
където силите му се разпалват, в основата, където
силите започват и започват превращенията им. Така
всяко ново състояние е то самото, но и всичко онова,
което следва като единствения и безспорен знак,
че състоянието съществува. Разумът сега
е съзерцанието утре; сега, което се разделя,
ще се свърже утре; което е сега отделен миг,
ще е несекваща внезапност утре; сега, което е
съставено от части, ще е всецялост утре.
Съществуващото е събрано в трептяща едновременност
и хоризонтът на познаване отново е отместен.

 

Казват, ангелите познават така – отвъд частите
и отвъд времето, безскръбно.

 

 

 

 

 

х

 

 

Учителите, изглежда, са говорели и за друго,
не само за Бог или за Доброто,
изглежда, нямат предвид само божественото,
когато говорят за него. На върха на ума,
в искрата на единението те само Бог ли виждат,
или също и човека, напускащ
ущърбната природа, в усилията му
все повече да доближава Образеца?
Когато разсъждават
как Бог познава и как мисли Бог,
те възлизат от това, което не е възможно за човека
по природа, към онова, което Бог
извънприродно може – обвит в непроницаема тъма
или открит лице в лице. Да, Бог е,
върху Когото мислят те,
но видимо човекът е по подразбиране,
прозира винаги в словата им и тъй като
именно от него тръгват, не от Бога, човекът е,
където трябва да достигнат и достигат
като нежелана, но финална цел. Така
божественото мислене е описанието
на това, което следва,
новата способност на човека.

 

 

Коледа 2018 г.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | продължи

 

 

Електронна публикация на 03. февруари 2021 г.
Публикация в кн. „Приближение“, Илко Димитров,
Изд. „Критика и хуманизъм“, С., 2019 г., редактори: Калоян Игнатовски, Биляна Борисова.
©1998-2021 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]