Илко Димитров

1.

            Съществувам преди смисъла на живота си.
            Намирам Бог, Първопричината
и хаосът внезапно се стопява, илюзорността отстъпва място
на щастливата увереност да обитавам
непоклатимите устои на осезаемото Мироздание, но само
докато Богът трае в мен и аз в Бога.
            Вземам разума,
полагам го в ръцете си и с увереност, доведена до щастие,
напредвам в Естеството, пробивайки
пулсиращата му повърхност,
докато не стане безпогрешно ясно,
че напредвам в себе си единствено,
пробивайки пулсиращата си повърхност.
            Но нищо отчетливо не надделява.
Моят Бог за мене е това, което е
разумът за друг, а пък за трети любовта,
осъзнавайки накрая естеството им
на равносилни заместители в тревогата на всеки да открие
приемливото за него основание
за пребиваването си.
            Това нескончаемо
кръжене над човешкото, това недоверчиво
облитане на смисъла.

2.

            Но какво е „смисъл на живота“?
Животът ни не е отделен акт,
едно-единствено движение,
единствен вик,
не само е живот, а също е и смърт,
която му е толкова присъща,
колкото на нея – той,
и няма смисъл отделният живот,
лишен от смисъл е, дори и моят.
            Смисъл притежава само общият живот.
Само съвкупността от съчленени Азове,
която неуморно се възпроизвежда
от възторжените ни животи и унили смърти.
            Смисълът на общността не е посилен за човека.
Никой не ще успее да се различи,
да разпознае същността си в тази
взаимозаменяемост на основания и смисли.
            Посилна за човека е задачата,
тя е смисълът на общността, преведен на езика,
на който само той, отделният човек, говори,
препятствието, което само той ще превъзмогне,
усилието, което само той дължи, и накрая –
плодовете, които само той и никой друг
съзрява в сезоните на своите желания.
            Но кой може сам да отстоява
сплетените основания на земното си пребиваване?

Не гледай Бога, не гледай Бога.

3.

            Кое изпълнява задачата –
онова, което сме самите ние, човешката ни същност,
или някаква различна част от нас, която не е тя,
а нейно продължение, положено в света? Защото
ясно е – съставени сме от две неразделими части,
които винаги са разделени, за да съществуват
в непрекъснато разединявано единство –
действие и същина в едно.
            Всяка част има времето и територията си,
но всяка се стреми да надделее,
да надмогне другата, да я обсеби без остатък,
за да изрази сама божествената единица.
            Ето – аз съм повече от думите, които правя,
тъй както е повече от своите обувки обущарят,
а зидарят – от поредния си камък. Но камъкът
не е ли онова, което е зидарят, когато
престава да е само същност, а вече е и
свят, в който зидарят е положен?
            И ето – не съм аз повече от думите, които правя,
а съм самите думи, които стават свят,
когато ме напускат заедно със същността ми,
която изразяват. И свършвам в думите,
целият приключвам в тях. От мене
не остава нищо, което те не са – каквото
застига думите, и мен застига. Но вече свършени –
и аз, и думите. Не могат ново думите да изразят,
нито други думи да направя аз.
            Тогава кое изпълнява задачата,
кое продължава да работи и след като
угасне действието в същината
и угасне същината? Кое стои над
двете неделими части, единственото мое,
което не е същина и не е действие, но което
удължава действието и утвърждава същината?
            Отношението ми към същината и
отношението ми към действието – това изпълнява задачата,
това продължава да работи, дори и след като угаснат те,
дори тогава.

2010 – 2018 г.

х

Как да натикам живота в идеите, защото
красиви са идеите, чисти, стройни, имат
ясно очертана архитектура – добре се вижда
основите къде са и къде е покривът. Но
как да натикам идеите в живота, защото
всякакъв е животът, не само красив, не само чист,
а и друг, понякога съвсем различен, направо
нямащ нищо общо с идеите. Красотата
не е всичко, тя е само част, половината от нещо,
защото, всеки знае – има грозота, която
допълва красотата, за да стане онова,
което е повече от двете, и ето –
повече от идеите е животът, по-голям от тях е.
Да, по-голям е, но е вън от мен, определено е встрани,
някак си отгоре е животът, дори отдолу, но е въобще
отвън, тъй както вън от мен са и небето, и земята
с всичките им птици, къщи и цветя.
Но как тогава да се справя, как да събера
идеите и живота, за да не стоя самият аз
така разполовен? Как през двете да проточа нещо,
което не е ни едно от тях, а трето, което не е
нито вътре, нито вън, тъй като е всичко заедно?

върни се | продължи