*

Предавам, но не определям. Предавам, несъзнателно издишвайки,
излъчвайки непреднамерено в мене наличното или
през мене преминаващото. Но какво е „налично“?
И същност ли е или е случаен отглас
от неволен досег между същности, на който само времето,
което човек измерва, придава изглед на значимост?
Наличното е начинът, не съдържимото,
това е алгоритмът на отношения с реалността,
чертежът, по който зидарите работят, не самите те,
нито камъните, не виното дори, което замислено отпиват,
почивайки. Наличното не са вещите, които виждам, нито онова,
с което виждам, а начинът, по който виждам.
Не мислите, ни разумът, а начинът, по който мисля –
това е наличното, което предоставям
навън. Рамката, а не пейзажът.
Не знам дали е същност, но кое не е. Думите вече,
това е моята част от сделката, личната ми отговорност.
Но дори и тях не определям, а пред тях вървя, за да ги стигна,
подгонен от смисъла им, който междувременно са придобили,
докато го търся още между рамката на редовете им.

върни се | съдържание | продължи