Диан Киров

проза

Литературен клуб | съвременна българска литература | страницата на автора

 

 

ПРИЯТЕЛИ

 

Диан Киров

 

         Ние сме приятели, но страдаме от онази болест, която всъщност много често разрушава приятелството. Харесваме едни и същи заведения. Срещаме се поне веднъж месечно, но заради хапчетата алкохолът отсъства от трапезата. Салатата обаче присъства. Моята поливам със зехтин и оцет. После вдигам наздравица с бутилка „Кока-кола“. По-възрастната жена в компанията пуши, затова на масата има пепелник. Не искам дрехите ми да се напоят с дим и страня от нея. Умишлено не споменавам името ѝ. (Така се е казвала една българска царица.)
         Парите от пенсията едвам ѝ стигат, затова много често си поръчва единствено чаша вода. Но пък пуши три вида цигари – обикновените купува от магазина, ръчно свитите държи в сребърна табакера, а батериите на електронните зарежда само от време на време.
         Три вида цигари, за които харчи цялата си пенсия!
         Към осем и нещо вдигам наздравица. Темата за болниците, лекарите и лекарствата е почти изчерпана и вместо това разговаряме за предстоящата екскурзия. Винаги се записваме аз и по-младата жена в компанията, Д. Тя отказа цигарите заради мен. Сега си купува дъвки с никотин, които облекчават нуждите на организма. Чувствам се странно, когато разбера, че съм повлиял с добро на някого. Въпреки че не умея да убеждавам, навярно съм добър пример, защото изпуших последната си цигара преди три години. После известно време пиех едни хапчета – още не знаех, че съществуват никотинови дъвки. Споделям този опит всеки път, когато се съберем.
         – Браво, непушачо! – казва Д.
         – Аз колкото цигари съм изпушил, ти толкова мидени черупки не си събрала от морския бряг – отвръщам ѝ аз.
         С нея се говори лесно. Преподава английски в една частна школа и е обиколила половината свят. Обича Израел. Иска да се върне там и да седи дълго време под сенките на онези дървета.
         Аз не съм стигал до Израел. Не знам нищо за този край, но ми се струва, че вятърът там е много по-горещ от нашия. Помага на екзотичните плодове да узреят бързо.
         Дори когато веднъж осъмнахме в хотела, намиращ се близо до центъра, не спря да говори за пътуванията си. Останах с убеждението, че пътешестването е важен занаят, който се отдава само на пестеливите. Не и на хората с широки пръсти като мен, които харчат заплатата си за по-малко от седмица.
         Най-специални за мен бяха кратките излети в планината, когато можех да слушам гласа ѝ и да си похапна от лакомствата, които беше приготвила предната вечер.
         Понякога и Пушачката идваше с нас. Тя не разбираше нищо от екскурзии, но беше склонна да поеме във всяка една посока само за да се отърве от самотата, която я беше обсебила. „Вие сте единствените ми приятели“, казваше и аз ѝ вярвах. Никога не бих настоявал да върви по стръмен път, защото заради тютюнопушенето се задъхваше. Бих се зарадвал, ако можеше да намали количеството до една-две цигари на ден. Първата – с кафето, следващата – с второто. И толкова.

 

 

         *

 

 

         С Д. седнахме един до друг в автобуса. Моята раница беше пълна с пакетирана храна, която сигурно щях да върна обратно. Първата спирка след тръгването се намирала в Мездра. Там имало кебапчийница и малко магазинче, заредено добре с хранителни продукти. Щях ли да огладнея дотогава? От мен се искаше да бъда добър слушател на разказите за Израел, а не гладен човек. Перфектният английски спасявал многократно Д. от беди. Аз, за разлика от нея, не говорех английски перфектно. Знаех само няколко думи, защото гледах много филми без превод.
         Пушачката ни махаше за сбогом. Искаше ѝ се да дойде с нас, за да се наслади още веднъж на историите за задграничните пътувания на Д., но нямаше как.
         Автобусът тръгна в седем и половина сутринта. Една кротка женица проверяваше имената ни по списък. С Д. бяхме адаши. В някои страни с моето име кръщаваха единствено и само момичетата. Какво от това, мислех си. Аз за чужбина не съм зажаднял, а наложи ли се да заживея там, със сигурност ще се представям с псевдоним. Името ми е модерно. Аз си го харесвам и ще настоявам един ден внуците или правнуците ми да го носят.
         По едно време Д. взе микрофона и започна да говори нещо на екскурзиантите. Разбрах, че споделя историите от задграничните си пътувания. Да си пътешественик, който говори перфектен английски, било върхът на сладоледа. Продиктува телефона си – записаха го онези, които наистина искаха да научат езика. Предлагаше им ускорен курс. Сега било времето, когато човек може да учи в домашна обстановка и да се самоусъвършенства, та веднъж приключи ли пандемията, всеки да срещне широкия свят с нови знания и умения.
         През онзи един час никой не ѝ направи забележка, че досажда, но когато потеглихме от Мездра, все пак остави микрофона на мястото му и се концентрира върху плетенето. Докато я наблюдавах, ми се доспа. И аз се оплетох в сънища – пусках хапчетата, които лекарят ми бе предписал след последния преглед, в чаша, пълна с вода. Събудих се жаден, а Д. все още плетеше предницата на пуловер, който щяла да облича само за специални случаи.
         Пътувахме мирно и кротко. Част от останалите пътници разглеждаха списания и слушаха радио. Повечето следяха какво се случва на екрана на телевизора.
         Мислех си, че вече съм участвал в подобни филми. В някой друг живот или пък във време, за което сега нищо не можех да си спомня. Харесвах дрехите на героите. Исках да се побратимя с техните усмихнати очи и ръце. Да тръгна с Д. натам и накрая да заспя на открито в онази прерия, навярно възлюбена от самия Стайнбек.
         – Искаш ли бонбонче?
         – Да, ако е червено на цвят! – отвърна Д.
         – Защо точно червено?
         – Не казвам!
         – Имам само зелени, ментови.
         – Дай едно...
         Така и не разбрах защо предпочита червения цвят. На света съществуват червени залези, а червеното човече на светофара се вижда отдалеч. Червени са очите на онзи, който е злоупотребил с алкохол нощеска. Устата е с такъв цвят, но зъбите не са. Стената, на която мижах, когато играех на криеница, беше червена. Червени бяха и ръцете на онези, които успяваха да се заплюят...
         По едно време Д. заспа, плетейки. Пропусна да се полюбува на бурната река, на която щракнах десетина снимки на автоматичен режим. Някой друг бе преценил вместо мен колко е необходимото количество светлина, за да се получи добър резултат при подобно мрачно време. Снимах и спящата си спътница. Съвсем скоро щях приятно да я изненадам с разпечатани на хартия спомени от този спокоен ден.
         По обед пристигнахме в хижата. Намираше се на една равна поляна, която отвсякъде беше заобиколена от млада гора. Интересни бяха скалите между дърветата – такива, върху които се припичаха змии и други влечуги. И за човека имаше свободно място, но той в никакъв случай не би се съгласил да дели тази територия с тях. Естествено не пропуснах да ги снимам.
         Всички искаха голям огън за агнето. На мъжете беше възложено да събират нападали клони. В близката гора имаше достатъчно, но този, който отговаряше за организацията, по едно време изчезна някъде. Май гората го беше разсеяла. След малко се появи целия мокър. Преоблече се набързо и започна да се разпорежда.
         Когато по-късно взех ключа, разбрах, че нашите спътници вече бяха разпределени по стаите. С Д. бяхме останали последни от групата.
         Тя хареса стаята и веднага дръпна пердетата. Прозорците заварихме открехнати. Сините стени бяха окичени с ловни трофеи. Снимах ги, а после облякох халата и зачаках Д. да излезе от банята. Докато се изкъпе, вече бях прегладнял. Не знаех докъде беше стигнало печенето на агнешкото. Така или иначе за нас щеше да има порции, но трябваше да решим топли или студени да ги консумираме.
         Малко след като излязох от банята, телефонът ми звънна. Пушачката.
         – Здрасти!
         – Пристигнахме навреме – казах ѝ.
         – Знам – отговори тя.
         – Откъде знаеш това, мила Пушачке?
         – Аз... Дълго е за обяснение... Може ли да нощувам във вашата стая?
         – Къде си?
         – Пред хижата!
         Милата ми Пушачка беше решила, че липсата на средства за закупуването на нормален билет не е пречка да се добере до хижата и да прекара деня с любимите си приятели. Стигнала на автостоп до Мездра, а после по същия начин и до разклона за хижата.
         – Ще измислим нещо – казах, а Д. се затича по стълбите, за да я посрещне.
         Пушачката беше преуморена и гладна. Подарих ѝ пакетче бисквити. Пи и вода, а ние се приготвихме за вечеря.
         – Ще се присъединиш ли към хижарския ни празник?
         – Не, неудобно ми е... Ще чакам тук.
         Заради нея се оттеглихме от вечерята съвсем рано, в разгара на празненството. А на сутринта моя милост се събуди на една от пейките пред хижата. Когато се погледнах в огледалото, намразих очите си. Бяха червени като стената, на която мижах, когато играех на криеница.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 28. ноември 2021 г.
©1998-2022 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]