Имало едно време една стара (направо антична) коза в гората, която вместо козлета имала 7 швейцарски антични часовника (шот била часовникар и по тази причина никой уважаващ себе си пръч не искал да я вземе). Един ден решила козата, че ще ходи до селото да купи мляко за часовниците ("За какво ни е мляко?" - пискали те един през друг. "Тая съвсем е полудяла!" "Тик-так!", добавил най-малкият часовник, един златен Омега, 14 карата).
         В същата гора живеел и Вълкът. Съвсем наскоро той бил изживял нещастна любов с Червената Шапчица и след стомашната операция, извършена от Ловеца при последната свада с Шапчицата се чувствал особено подтиснат и отслабнал. Затова лежал в бърлогата си и си почивал. Но ... (По дяволите, не може ли поне веднъж да релаксирам без НО!, мърморел си Вълкът, докато кличал в храстите до колибата на козата) ... но тиктакането на скапаните часовници на дъртата коза, което се разнасяло денонощно из цялата гора в противно дисонансно седмогласие, не му давало и миг покой.
         И така, Вълкът постепенно бил обсебен от неконтролируема ненавист към малките тиктакащи нещица. Те го преследвали навсякъде и без пощада се провирали във всяко кътче на съзнанието му. Вече дори на моменти се хващал, как сам си тиктака под нос.
         Накрая чашата на поносимото преляла и Вълкът взел да крои планове, що да стори, че да отърве и себе си и гората от античните часовници, пък защо не и от самата коза, която била толкова дърта и жилава, че дори за храна не ставала.
         Като всеки опитен ловец, Вълкът първо отишъл да провери на място двърталището на козата. Прекарал няколко дни в наблюдения и систематизирал навиците й. А те били отвратителни. Въобще, към края на третия ден Вълчо толкова се бил ужасил от навиците на старата коза, че бил готов да си ходи и въобще да се премести в някоя по-тиха гора. Но не щеш ли, чудесна възможност се разкрила пред него - Козата зела два огромни гюма и тръгнала по пътеката за селото. По всяка вероятност щяла да отсъства поне час! Вълкът веднага се примъкнал до къщурката и залепил ухо на вратата. Тиктакането там било толкова силно, че лицето му се сгърчило от погнуса. Но освен това разбрал от разговорите на часовниците, че дъртата отива за мляко и теренът е чист.
         Вълкът решил да импровизира. Почукал на вратата и рекъл, както бил чувал козата да казва:
         - Чеда мои, аз съм вашата майчица, отворете ми да вляза и да ви смажа зъбните колелца с превъзходно машинно масло!
         - Ти не си нашата майчица! - веднага долетял истеричен писък. - Ти си някакъв отвратителен гей!
         Олеле, помислил си Вълкът, гей значи? Ооо, ще ми отворите вие и тогава ще си приказваме, оххх....
         Но той осъзнал грешката си. Старата коза винаги мемекала с тънко лигаво старческо гласче, а той освен да ръмжи май друго не можел.
         Зачудил се що да стори. Нямал време и трябвало бързо да измисли нещо.
         "Ще взема да си закова в гърлото два пирона и да видиш колко хубав ще ми стане тогава гласът!" решил той и хукнал да търси пирони. След 10 минути муцуната му се подала от храстите, огледала подозрително околността и накрая Вълчо изпълзял при къщата. Отворил уста и тънко пискливо гласче се разнесло от там за ужас на пернатите горски обитатели, накацали по клоните на дърветата около къщичката.
         - Чеда мои, аз съм вашата майчица, отворете ми да вляза и да ви смажа зъбните колелца с превъзходно машинно масло!
         - А мен ако питаш ти си просто един космат цигански гей. - уточнил един посребрен Зенит, който го наблюдавал от прозореца до вратата.
         Вълчо се изприщил от ярост. Боже, ами да, старата коза е бяла! Тебешир! Къде има скапан тебешир?!?
         Още 15 минути изминали и накрая един бял, кашлящ с тънък глас вълк излязал от гората. Отишъл до вратата и извикал колкото му сила държала:
         - Вашта мама, ако не отворите и този път ще направя къщата ви на трески, спомнете си трите прасета, ето се опъваха лани през зимата, докъде го докараха!
         Но цялата реч прозвучала по-скоро комично - с този тъничък гласец Вълкът изобщо не бил страшен.
         - Хихихи! - разхихикали се часовниците вътре в къщата. Червена пелена се спуснала пред очите на Вълка, той стиснал неистово тежкия ковашки чук, който бил донесъл за саморазправата с часовниците, замахнал и като халосал врата и тя се разлетяла на хиляди трески.
         Цялата какафония от досадни гласчета стихнала на мига. Античните часовници хукнали да се крият кой къде намери, но къде ти - Вълкът ги откривал по тиктакането и ги слагал по гръб на голямата маса в кухняка, където ги натрошавал на сол и на ситни зъбни колелца и пружинки. Ето, 6 часовника вече участвали в една обща купчина! Ами седмият? Вълкът бил сигурен, че е виждал сдем часовника. Един особено малък и противен липсвал.
         Вълчо започнал да обикаля тихо къщата и да слухти. Ето! О, да, къде се е скрило това изчадие - в огромния стенен часовник с кукувичката! И мисли, че няма да го разпозная заради тиктакането на големия часовник? Като стадо лисици е умно, я да видим сега ... Ох! И хапе? Вълчо измъкнал окървавения си пръст и го засмукал. Твойта козя мамичка ... И като подхванал стенния часовник, разпердушинил го с гръм и трясък, а очите му се изцъклили от екстаз, удря и удря, и удря, и удря, и удря!!!
         Малката Омега хукнала да бяга, но чукът я застигнал. Циферблатът тъжно се търкулнал настрани, а стъкълцето се пръснало с радващ ухото звън.
         Най-сетне Вълчо се изправил, поел си дълбоко дъх и се усмихнал щастливо сред настъпилата тишина - никъде, никъде, нищо не тиктакало.
         И в този миг отвън се чули тежки стъпки и един до болка познат глас казал:
         - Какво се е случило тук?
         Вълкът настръхнал до връхчето на опашката си - това бил Ловецът.
         Ловецът, съпроводен с уплашената коза, влязъл в къщата и заварил само натрошените часовници. Козата получила инфаркт и умряла, предизвиквайки съжалението на Вълка, който искал да я удуши собственоръчно. А ловецът и той умрял, защото Вълкът се бил скрил зад една врата и го издебнал в гръб и го ударил ужасно силно с чука, крещейки:
         - Хирург, хирург, заший си сега скапаната глава, като си такъв хирург! - все още не му бил простил за разрязания си корем.
         Накрая Вълчо полял с керосин къщата и подпалил това прокълнато място.
         Така успял да даде един прекрасен happy-end на читателите и зрителите, а и на цялата гора, която традала от тиктакането и от благородното желание на Ловеца да избие всички животни, за да си окачи главите им над камината си.