ТОРВИК

         Почти едновременно три огнени стрели раздраха нощното небе. Носеха синкав пламък. Под тях продължаваха да хвърчат искри от настървени мечове, пръски от разярени устни, пот от напрегнати коне.
         – Партус, Патрус! – Кесрул, предводителят на воините армани изкрещя свещената дума, за да чуят и онези, които не бяха разбрали нямото послание на стрелите.
         Битката изведнъж спря. Не приключи, просто застина. Нямаше как да продължи, защото това, което предстоеше, не можеше да чака. Враговете можеха. Те просто останаха там, на бойното поле, с разтегнати от яростни гримаси лица, с напрегнати мускули, понесли тежестта на оръжията, настървени да довършат замаха си и да нанесат фатален удар. Но битката щеше да се освободи само с отключващия глас на новороденото. Сега от нея се отливаше цялата арманска армия, заобикаляйки застиналите вражески препятствия по пътя си.
         Кесрул дърпаше ожесточено юздите на жребеца си, забиваше пети в хълбоците на мощното животно, а то тичаше напред в тесния коридор, очертан от капаците на очите му. Следваше го тропотът на стотици копита, повлечени от важността на предстоящото.
         Арманите наближиха мястото, избрано от хистериите – смелите жени воини в племето им, които вече се подреждаха плътно в кръг. Щитовете по гърбовете им образуваха непревземаема стена, предпазваща вътрешността, обособена за раждането. Копията им, събрани в общ връх, очертаваха шатра.
         На главите си хистериите носеха шлемове, изковани от сребро. Сега всички като по команда ги свалиха и от тях се изсипаха косите им. Тежки и дълги, те падаха чак до земята и ги покриваха целите. Дори лицата и очите им не се виждаха. Освободени от стягата на шлема, кадифените им коси изведнъж оживяха и се замятаха като змии. Съскаха заплашително и се оплитаха една в друга, готови да задушат и отровят всеки, дръзнал да пристъпи в това змийско леговище.
         Арманите застанаха на известно разстояние от настръхналите коси на хистериите. Знаеха, че те са по-опасни дори от пронизителните писъци на жените воини, с които можеха да доведат всеки не просто до оглушаване, а направо до лудост. Незаменимото бойно умение на хистериите обаче беше стрелбата с лък. Нямаха равни по прецизност на изстрела. Поваляха мишените си от разстояние над триста крачки. Точността им нанасяше смъртоносни и бързи удари, понякога подсилени с доза отрова, намазана по върховете на стрелите. Смъртта идваше мигновено и отнасяше достойно жертвите. Като герои. Защото изгубилите живота си в битка бяха на почит в армията на арманите и хистериите.
         Мъжете воини от племето бяха по-дребни на ръст от върлинестите хистерии, но това не ги правеше по-малко опасни. Изглеждаха яки и набити, истински късове скала. Основното оръжие на арманите бяха здравите им като чукове ръце. С тях въртяха умело закаления меч и нито едно негово движение не беше напразно. Притежаваха завидна пъргавина, въпреки монолитните си тела.
         Онова, което най-вече ги превръщаше в изключителни воини, бяха бойните им умения и стратегическото планиране на всяка битка.
         …
         Арманите бяха армия от много воини, движещи се и действащи като едно цяло. Битките, в които влагаха всичко от себе си, бяха въпрос на изобретателност, издръжливост и безотказност.
         Сега мъжете воини се подредиха около хистериите и насочиха копията си напред, придавайки бодлив вид на окръжността. Бяха готови в случай на неочаквано нападение. Предводителят Кесрул изчака подреждането да завърши и даде знак, че иска да влезе във вътрешността на укреплението. Копията на арманите се прибраха, а в стената на хистериите се отвори проход за него.
         Видя избраната си Рахе да стои сама по средата на шатрата, изправена над наръч копия. До нея беше струпано легло от меки кожи. Косите й я покриваха плътно и той не виждаше лицето й. Не беше и очаквал да го види. Не трябваше да го вижда. Арманите никога дори не зърваха лицата на избраните си, за да не носят спомена за тях в битките. Това щеше да ги подсеща какво имат да губят и да ги направи победими.
         Всеки миг Рахе щеше да роди така дългоочаквания наследник на Кесрул. Предводителят на непобедимите армани знаеше, че сега няма какво да направи. Беше безсилен. Оставаше му само да чака.
         Хистериите раждаха прави и в мълчание. Само и единствено тогава те трябваше да останат безмълвни, а толкова им се искаше да изкрещят. Но разкъсващата болка от опитващия се да излезе на бял свят арман не трябваше да се заглушава с крясъци и стенания. И най-малкият стон, роден от страдание, можеше да увреди бъдещия воин, да го изплаши. Влезеше ли в него веднъж страхът, битките бяха обречени. Затова Рахе заклещи писъка в гърлото си, мощно тикан навън от всеки нов напън.
         Но мъникът не биваше да бъде посрещнат и в тишина. След нея всеки звук щеше да му се струва огромен и непознат. В света на арманите нямаше тишина. Никоя битка не беше тиха. Тишина означаваше не-битка, а тя ги правеше раздразнителни и избухливи, дори гневни и нападателни. Сякаш не бяха себе си.
         Кесрул извади меча си и заблъска с него по щита в повтарящ се ритъм и запя. Мелодията подхванаха и останалите армани, като добавиха думите на древна песен:

Партус, партус – битката чака.
Партус, партус – за раждане знака.
Славни армани, хистерии диви,
сега ще излезе туй що сте творили
и в битки безбройни сте закалили.

 

Партус, партус – битката чака.
Партус, партус – за раждане знака.
Мощните напъни – път са навън –
Бутай яростно, ритай – Излизай!
Свърши ти краткият и мирен сън
време настана за битките – Идвай!

 

Партус, партус – битката чака.
Партус, партус – за раждане знака.

         Песента за посрещане на новия воин ехтеше от устите на мъжете, вълнуваше змиите в косите на хистериите и те сякаш припяваха със съскането си, промушваше се през бронираната обвивка от щитове и стигаше до сърцевината на укреплението, където Рахе стоеше готова за решителния напън. С мощен тласък тя най-после изтика мъника в света на арманите. Кесрул чу как новороденото тупна върху строените в краката й копия, но остана скрито под дългите коси на майка си.
         Рахе издиша шумно, отдъхвайки си от напрежението на раждането. После бавно се наведе и вдигна бебето в ръце. То все още беше стегнато в лепкава плътна ципа. Побърза да го пусне върху приготвеното кожено легло, а само миг след това мъникът пукна стегнатия балон, пръски от който стигнаха чак до лицето на Кесрул. Един от твърдите белези близо до окото му се размекна и изчезна.
         – Какво е? – попита арманът нетърпеливо.
         Рахе се наведе над новороденото. То беше покрито с гъсти бодли, тънки и остри, готови да раздерат всеки, който го докосне. По нищо не приличаше на баща си Кесрул, изписан от хиляди битки с белези, корави като кожата на крокодил. По нищо не приличаше на арман. Нито на хистерия.
         Рахе загърна мъника с една от кожите, вдигна го и го пъхна под косите си там, където беше лицето й. Само и единствено при раждането си арманите виждаха за пръв и последен път лицата на майките си – хистериите. Но след това не ги помнеха. После само чуваха писъците им, които никога не забравяха.
         – Арман е! – върна се писъкът в гласа на Рахе, но някак приглушен.
         – Арман – повтори на себе си Кесрул, а след това извика отново – Арман! – и това вече звучеше като боен вик.
         Подеха го хистериите:
         – Арман! – и го пратиха на воините в предната редица.
         – Арман! Арман! – изстрелваха мъжете.
         Войската звучеше като едно.
         И тогава, сред ехото на възгласите, през сплетените змийски коси на хистериите и процепите в щитовете им се промъкна безплътната черна сянка. Тя подскочи по пламъците на пращящия огън, наниза се на копията, строени в краката на Рахе и се мушна под косите й. А когато новороденото отвори уста и ревна с пълно гърло, сянката се шмугна, привлечена от топлия му дъх, и залезе зад очите му.
         Изплакването на новия арман беше боен вик за армията. Битката отново се събуди. Разгневеният враг, нападателен и устремен, дори и не разбра, че сражението някога е спирало. Арманите посрещаха ударите, настървени от жаждата за победа. Хистериите подостряха писъците си.
         – Пратеник! – викна Кесрул и щом се обърна до него сякаш от земята изникна изумително висок арман с дълга сламена коса и млечно бяла кожа. – Време е! – каза му предводителят и посочи с ръка избраната си.
         Пратеникът се приближи до Рахе и протегна ръце в очакване. Тя му подаде новороденото – смълчано, плътно увито в кожи и пристегнато с кичур от косата й, а след това нахлузи шлема, който покри напълно лицето й и окова косите й. Битката я чакаше. Много битки я чакаха, докато види отново сина си. А той щеше да се върне някой ден без бодлите си, съвсем гол и беззащитен – готов да започне превръщането си в истински воин.
         Преди да тръгне пратеникът, Кесрул взе детето от ръцете му, вдигна го над главата си и каза:
         – Носи го с името Торвик! Победителят! – и пратеникът тръгна с повелята му.
         След това битката заличи спомена, записвайки на негово място първата победа от раждането на Торвик.

         ***

         Пратеникът препускаше с коня си. Битката го подпираше в гърба с драскащите си нокти, а нощта го прегръщаше с неясните си очертания. Трябваше да стигне преди изгрев слънце, докато тъмнината го скрива. Познаваше добре пътя, чертан хиляди пъти от копитата на коня му. Това бяха земите на арманите.
         …
         Воините от племето носеха със себе си единствено оръжието си, бойното си снаряжение и малко лични вещи. Можеха да имат и повече, защото победите им се отплащаха с какви ли не съкровища и богатства, но те не им бяха нужни. Не взимаха почти нищо, което можеше да ги направи бавни и уязвими. Завоеванията често се оказваха твърде тежко бреме за волните им души.
         Пратеникът напредваше, а мъникът, здраво стегнат в кожения си пашкул, гледаше мълчаливо. След проплакването, арманските деца заглъхваха и не проговаряха, чак докато не опадат всичките им бодли. Дотогава можеха само да слушат и бодат.
         В земите на арманите живееха кротко и миролюбиво много други племена, без които воините нямаше да бъдат това, което бяха.
         …
         Диалектите отглеждаха децата на арманите. Те не можеха да научат мъниците да водят битка, защото самите никога не бяха виждали такава. Те трябваше да ги научат само да оцеляват. С всеки ден от оцеляването им падаше по един бодил от тялото на арманските деца и така, докато останеха голи и беззащитни в меката си обвивка. Едва тогава бяха готови да се върнат обратно и да започнат обучението си на бойци. Пратеникът идваше отново, за да ги върне обратно там, където им е мястото.
         Но сега той, с бодливия Торвик в ръце, наближаваше селището на диалектите. Позна го по белите въжета, които го ограждаха. Те не просто го държаха като в примка, а чертаеха въжен лабиринт между къщите. Всичко изглеждаше нарисувано с въжен контур.
         Къщата, която търсеше, се намираше в края на селището. Пратеникът прескочи с коня си през въжените прегради и най-после стигна. Слезе, а вратата вече се отваряше пред него. В очертанията й застана беловлас диалект.
         – О, мир! – поздрави старецът.
         – Мир вам! – отвърна пратеникът.
         – Арман ли е? – попита диалектът.
         – Арман е. Призоваха го като Торвик.
         Старецът пое стегнатия вързоп с грубите си ръце, търкани сякаш безпощадно хиляди пъти в суровите конопени въжета наоколо. Разви кожите и докосна малкия. Бодлите го опариха, но пръстите му не трепнаха.
         – Торвик. Победител – повтори повече на себе си той. – Доста победи ще ти трябват, докато заслужиш името си – сега вече говореше на новороденото.
         – До последния бодил! – извика пратеникът, докато се мяташе отново на седлото. Искаше колкото се може по-скоро да се освободи от ограничаващите въжета наоколо, да избяга и да се скрие в някоя шумна битка.
         – Дотогава! О, мир! – отговори старецът, но думите с рикошет се върнаха, удряйки се във вече препускащите копита на коня.
         Диалектът стисна малкия вързоп, който настръхваше при всеки допир. Старецът усети назряващия ден и първите лъчи – пратеници на слънцето. Гушна арманското дете, напипа с пръсти близкото въже и тръгна по него. Докато вървеше, от къщите наоколо наизлизаха и другите диалекти. Те се хващаха за въжето като пъстър наниз. Около тях, безмълвни подскачаха малки армани – беззащитни в бодливите си телца. Те чакаха времето на отвеждането си там, закъдето бяха призовани – битките.
         Дотогава следваха пътя на диалектите – мъдрото племе, майстори в оцеляването. Защото оцеляването беше началото на всяка победа, а нямаше по-добър учител в земите на арманите за техните деца от слепите диалекти.

---

Откъсът от „Вкусът на магията“ е подбран специално от автора на книгата Деяна Драгоева.

Романът е на пазара с марката на Издателство „Лексикон“!