Деяна Драгоева

проза

Литературен клуб | страницата на авторката | публикуване

 

 

В открито море

 

Деяна Драгоева

 

         Кърпата на главата я стегна. Дебелият възел под брадичката се впи в гушата като стоманена топка, изпъвайки хлъзгавия плат върху косата й. Отгоре я захлупваше качулката на якето, също укротена с връзки и здрава фльонга. Малки фунийки коса обграждаха лицето на възрастната жена и събираха вятъра около изпръхналата й кожа.
         Какъв ден! В него я поканиха късите зимни лъчи на слънцето, прожектиращи мощта си върху прашинките в стаята й и изнесли за нея цяло сутрешно представление. Подстрекател беше тоя ден. Нямаше да я остави просто да си лежи на първия ред и да гледа светлинния екран. София стана и се облече, а от захабените й дрехи се разпиляха още герои за прашния спектакъл и нахлуха като подивели в светлината на слънцето – техният прожектор. Взе си чантата, погледна за последен път екрана, обещаващ навън да е светло и топло, и напусна тъмния салон.
         Лъжлив беше тоя ден. Прати слънцето да подстрекава, а след него и вятърът невидимо да носи зимата, да я впива дълбоко и да не пуска. Навън късите лъчи, станаха илюзия, разпиляна от вятъра – силен и брулещ.
         София трудно го преодоляваше. Пръстите на краката й премръзнаха, глезените вдървено се отчупваха при всяка стъпка. Тялото й се люлееше, като че ходеше по палуба в бурно море. Тя обичаше малката си каюта, тази завоювана суша, която я приюти. Но този ден я освети и тя я видя сковаващо малка, с вътрешност, пълна с прахоляк – задушаващ и игрив.
         Още няколко крачки срещу вятъра и стигаше там, където можеше да се скрие като хлопне вратата и го затвори навън. Познаваше добре краткия път от тъмната си каюта до вътрешността на големия кораб, акостирал, за да предложи всичките си изкушения, и да отнесе в забравата, където нито времето, нито сезоните имаха значение.
         София се засили – знаеше, че вратата е тежка и трябва силно да я бутне. Заби пети и закотви здраво тялото си. След това се наведе напред, натисна дръжката и атакува. Процепът на вратата нарасна и от него я лъхна невидима струя топлина. Възрастната жена се плъзна във вътрешността, щом отворът беше достатъчен, че да я пропусне.
         А там я пое дебелата пелена от меко боботене на хиляди човешки гласове. София обичаше да усеща, че хората са наоколо, толкова близо до нея. Но тя не се фокусираше върху никого от тях. Не й се ангажираше с лица и черти, с подробности и крупни елементи. А и не си носеше очилата.
         Ледените пръсти на студа постепенно пускаха лицето й. Топли вълни с дъх на парфюм, сладкиши, далечно кафе я блъснаха, а след това я повлякоха с отлива си все по-навътре и по-навътре. Тя ги последва.
         Отвърза качулката си и фуниите около лицето й се развиха и леко увиснаха. Хлъзгавата кърпа изпусна сноп побелели коси, но се спря в хълма от дебел кок. София я издърпа напред почти до средата на челото си. Не обичаше да изглежда небрежна и непринудена. Особено напоследък, когато се чувстваше безбрежна и принудена да обитава този трюм, претъпкан с хора. Познаваше добре мястото, но не можеше да се измъкне, защото пътят от каютата й до тук беше само един. Не й се търсеха нови пътища. Нямаше време и за дълго плаване в открито море. На хоризонта винаги стоеше каютата й, а силите трябваше да й стигнат, за да се връща там вечер.
         Но тук се чувстваше спокойна и някак в безопасност. Познаваше добре коридорите, перилата, аварийните изходи, всяка чупка и ниша. Бродеше често край лъскавите магазинчета, привлечена от витрините и пищното им съдържание. Те бяха кратките пристани в плаването, острови на забравата. След това оглеждаше себе си и за сетен път откриваше от колко много неща нямаше нужда. Магазинчетата с лъскави обещания изчезваха за нея, защото нямаха какво да й предложат. Бяха се разголили достатъчно и изложили на показ цялото си налично съдържание. София го имаше в картини, събрани в очите й. Защо й беше да го трупа другаде?
         Лъскавите магазини бяха за онези, които маркираха себе си с касови бележки, за да проследят къде са били, откъде са минали, за да не се изгубят или обезценят. София не обичаше да пътува с много багаж. Тя се отмести, за да премине край нея млада дама без да я отнесе, защото едва ли забелязваше какъв периметър обхващаха пакетите, напълнили ръцете й. Очите на жената лазеха озверели по витрините, дебнейки за нова плячка, която да бъде докопана. На половин цена. Или две на цената на едно.
         Дамата с пакетите потъна в някакъв магазин, за да пощи за трофеи сред закачалки и рафтове. За София витрините бяха просто очертания на коридора. Тя имаше друга цел, друго място, което чувстваше като свое.
         – Добро утро, София! Как сте днес? – гласът на леко пълничката продавачка на кафе спря порива на София и я притегли. Само тази жена разделяше дните й като слагаше безапелационно начало на всеки с ударна доза от горещата напитка. Недочакала отговор, дамата тикна небрежно вече готовото кафе в ръцете на старицата.
         София държеше чашата. Усети аромата на кафето, направено за нея. Никога не разбираше как точно го взима, но благодатната напитка изведнъж се оказваше в ръцете й. Сякаш е трябвало да бъде там, независимо от София. Или пък точно, защото беше София и тази чаша сутрешно кафе й принадлежеше. Тя не знаеше. Продавачката на кафе, онази леко пълничка жена с ароматен глас, сигурно знаеше. Тя беше вълшебница, подаряваща на хората живителни сутрешни глътки. Вече беше забравила за София и подаваше чашка след чашка на други клиенти. Трябваше да събуди всички – нали за това идваха при нея.
         София продължи с чашката в ръце, от която отпиваше ситни глътки. Обгърна я с палец и показалец високо чак до ръба, а останалите си пръсти разпери настрани като ветрило. Кутрето щръкна най-отгоре и като че ли строи цялото й тяло. Гръбнакът се мобилизира и изпъна, главата й се отметна високо, а брадичката й хвръкна наперено напред. Трябваше й точно тази стойка, за да пори вълните през морето недоспали лица.
         Пусна котва на малка масичка, нейната масичка – наблюдателница, до която погледите наоколо трудно достигаха. От едната страна я скриваше рошава палма в саксия. Изглеждаше забравена и някак не на място в тълпата гладни хора, събиращи се наоколо. Също като София. Гърбът на жената подпираше висока преграда, зад която се чуваше, че оттатък стената се предлагаха други вълнения – храна, кафе, някой познат, роклята на тази, прическата на онази... Хората не се интересуваха какво пък имаше зад оградата. Навярно, докато не им притрябваше място за сядане, когато ръцете им се окажеха пълни с тежки табли храна. Тогава щяха да се оглеждат къде да пуснат товара си. И да го изядат.
         София не обичаше да споделя масата си с непознати. А за нея всички тук бяха такива. Не можеше да си представи, че ще трябва да гледа точно под носа си хищния самотен пир на някой от прегладнелите обитатели. Да го чува как захапва сандвича си, от дълбините на който хрущи прекършеното крило на маруля. Или сърба от супата си и преглъща напоително, попивайки с хапка капките от устата си. Самотни пируващи, събрани в гигантското помещение за хранене. Всички заедно бързаха, защото нямаха време за губене. Храненето беше необходимост. Бързаха да ядат, а мазните им пръсти ближеха дисплеите на телефоните им, жадни да получат информация за онези, с които някъде там бяха свързани. А тук, на самотната маса, ги нямаше. Там беше София, за да наблюдава угощението в цялата му натуралност. Нямаше да си го причини. И щеше да направи всичко възможно, за да попречи някой да й узурпира масата.
         Пред себе си тя винаги държеше по нещо. Не обичаше да седи на празна маса, а и не само. Беше разбрала, че погледите на хората опираха до първото препятствие и колкото по-необикновено беше то, толкова по-скрита оставаше тя зад него. Сега там стоеше чашата й с дълго кафе и много мляко, котвата за временна почивка. До нея София постави една цветна салфетка, нагъната във формата на птица, която извади от дълбоката си чанта. Всеки, който минеше наблизо, закачаше поглед в цветното петно, докато София отпиваше ситни глътки необезпокоявана от погледи, възклицания и коментари. Беше изчезнала за другите. Съвсем. Беше станала фон на цветната птица, която политаше във фокуса на очите.
         Имаше ефект. Хората подминаваха. Ту заради палмата, ту заради птицата. София не се открояваше. Тя беше застинала и само ръката й, повдигаща от време на време чашката кафе до устата й, я издаваше. Тя не бързаше. Нямаше за къде да бърза. А за навалицата препускащи гладни бегачи, навярно тя изглеждаше като част от интериора на салона за хранене.
         Имаше време до нейния обяд. Само да си изпие кафето и се заемаше с приготовленията. Защото храненето за нея беше специален ритуал. Храненето изискваше особена настройка на сетивата. Важен беше всеки детайл. Всичко на масата декорираше представлението. А то можеше да е скоротечен водевил, потопен в кетчуп и пържени картофи, претоплена комедия с парче пица и ананас отгоре, истинска класическа драма в три, първо – супа топчета, второ – мусака и трето – крем карамел, действия. Можеше и да е фарс. Кебапче с две чери доматчета за гарнитура. Или шедьовър, от ония гурмета, предлагани в платното на огромни изрисувани чинии, които не знаеш дали се ядат с чинията или се ближат от нея. Имаше от всичко това наоколо. Представления в чиния, на които София се наслаждаваше.
         Погледът й чертаеше дъга през огромната зала. Запираше на местата с високи маси за хранене, щръкнали като наблюдателни кули на няколко места в композицията на гигантското помещение. Високите столове не бяха за нея. Бяха недосегаеми и опасни и тя ги заобикаляше. По тях София наблюдаваше как се катерят по-млади крака, като носеха нагоре по-млади тела, които сякаш не искаха да се задържат много много по земята. Отдолу тези високи препятствия изглеждаха неудобни. Нямаха облегалка, а кръглата седалка не предлагаше кой знае колко голямо пространство за заемане. Всеки, яхнал такъв стол, трябваше да се примири, че ще стои неподвижен, за да не нарушава центъра на тежестта и да не се катурне. Обяздването не беше лесна задача, затова и не всеки се заемаше с нея. Тези, които успяваха веднъж да се метнат, стискаха с крака металните хълбоци на стола, за да не паднат от него. Стискаха с крака стола, а с ръце – храната си.
         Далеч по-удобни й се струваха ниските масички – сериозни и достъпни, като тази, която бранеше само за себе си. Беше избрала такава с два стола. Заемаше и двата със себе си и чантата, която носеше. Нямаше място за друг – поне се стараеше да изглежда така.
         По другите ниски квадрати сядаха двойки, за да са по-близо един до друг, да си разменят обещания, новините от деня и храната от чиниите. Тяхната близост принуждаваше останалите таблоносачи да се отдалечават. Не искаха да ги безпокоят. Не искаха да създават любовен триъгълник или четириъгълник.
         Два квадрата един до друг правеха идеален семеен правоъгълник. Страните му заемаха деца и родители, конфигурирани удобно за хранене от чиниите, пълни с инструкции за добро възпитание, правилни навици и безкрайни забележки. Понякога от там падаше непослушен картоф или пилешка кълка, избутани в знак на неподчинение. И отклоняване на вниманието в друга посока. Явно малките знаеха номерата на София и ги прилагаха на големите си тирани. Понякога, когато станеше напечено, локви кетчуп минираха масата и държаха родителите на разстояние. Като демаркационна линия. Малките мишени се отбраняваха с нападение. Искаха сами да превземат и опитват. Развееше ли се знамето от бели салфетки, пропити с кетчуп, оставили кървава диря по масата, и големите се предаваха с думите: „Не мога повече с теб да се разправям!“. И настъпваше свободата.
         София обичаше да гледа дневната конфигурация на хора и храна. Не бяха много тези като нея, лоялни към определено място в залата за хранене. Щеше да запомни лицата им, ако ежедневно маркираха една и съща територия. Но хората се местеха непрекъснато. Сядаха там, където имаше свободно място, ядяха, когато имаха свободно време, общуваха свободно с мазния си пръст през дисплея на телефоните си, докато устите им трошаха гръбнаците на марули.
         София разклати празната чашка с кафе, а след това я подреди отново на масата пред себе си. Имаше си точно определено място в левия ъгъл. Тя никога не изхвърляше чашките, дарени й от продавачката на кафе с ароматен глас. Тя не изхвърляше никакви чашки. Не изхвърляше нищо. Вярваше, че това, което е получила, трябва да го пази, да го пази добре. Защото е нейно, само нейно. И защото й е подарено. Тя трудно се разделяше с това, което й принадлежеше. Обичаше да се грижи за оскъдните си вещи, да ги гледа, подрежда. Те й създаваха уют. С тях можеше да обзаведе всяко място, дори и най-голото, като това на масата пред нея, за да го направи свое. При това с наличното в чантата й. Там носеше всичко, от което се нуждаеше.
         София придърпа чантата си – някога навярно скъпа, цвят бордо, кожена с дръжки, изплетени като плитки. Сега просто удобна, с резки и бръчки по кожата, подчертаващи достолепната й възраст. Също като на притежателката си. София я разтвори в скута си. Не искаше друг да наднича в пазвата на чантата и да дебне какво ще се появи от там. Бръкна с ръка без да гледа и извади червило и огледало. Постави ги на масата, за да подготви терена на действие. Подхвана с ръце щръкналите си коси и ги защипа в кърпата на главата, освобождавайки лицето си. После приглади кърпата и я стегна, обуздавайки краищата й в непреодолим възел.
         Погледна се в огледалото и се успокои. Познатите лица я успокояваха. Взе червилото и с едно движение нанесе малинов цвят, който попълни контурите на устните й и те изплуваха като брошка на бледото й лице. Сега вече изглеждаше... Просто изглеждаше.
         Беше готова за официалния обяд.
         Само да подреди масата. И тя започна. Вадеше кутии, празни, но измити и подредени една в друга. Чаши – всякакви размери. Строи ги в редици, готови да използват за всякакви напитки. Барикадата от съдове растеше. Към нея добави прибори и купчина салфетки. Започна внимателно да бърше вилици, лъжици, ножове и да ги подрежда. Местеше ги, пренареждаше ги сякаш търсеше най-перфектната конфигурация. Когато я откри, изпъна тялото си в знак на възхищение и отдаде кратка почит на творението си.
         Беше ред на храната. Тя щеше да допълни картината, а и да изпрати глада, който безцеремонно настъпваше. София изчакваше. Знаеше точно кога е моментът, подходящ да вземе храната си. Не й се искаше да се бута в преяли нерваци, бързащи да потеглят на някъде, където наново да огладняват. Те се отичаха и залата постепенно опустя. Останаха само планините върнати табли, натрупани по местата за отсервиране. Преливащите кофи не вместваха всичко онова, което опаковаше един обяд.
         София стана от масата си, заета от всичко, което беше тя, но без нея. Вдигна брадичка нагоре сякаш я чакаше среща с височайша особа. Запъти се нанякъде с уверени, но премерени крачки. И най-накрая стигна. Протегна ръка и издърпа от купа с натрупани табли и остатъци няколко парченца пиле. Бяха изхвърлени в кутийка, пълна с огризани кокали и разкъсани пакетчета кетчуп. Старицата изхвърли всичко ненужно и отнесе храната на масата си.
         Постави обяда внимателно пред себе си и подхвана пилето с пръсти. Поднесе го до устата си, без да се навежда. Хранеше се достолепно, а храната й правеше реверанс. Щом приключи с първото, видя къде я чака и второ, и трето. Кой можеше да й предложи подобно пиршество?
         Обедите на София продължаваха дълго, често преливаха с вечерите. Тя нямаше за къде да бърза. Но нямаше и време да минава по два пъти на ден разстоянието от каютата си до това топло и хранещо място. Само едно й напомняше, че е време:
         – Уведомяваме клиентите си, че молът затваря в десет. Очакваме ви отново утре. Благодарим, че сте наши клиенти! Приятна вечер!
         София вдигна котва, отнасяйки остатъците на още един ден.

 

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 07. февруари 2020 г.

© 1998-2024 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]