Диаспазма I

Една кратка история на Атон и светините му, придружена от най-пълни изброявания.

         През тази нощ Мария не можа да заспи. Когато се убеди, че вълнението й няма да се смири в сън, стана, запали нощната лампа върху бюрото, разчисти го от вещи и разгъна картата на Атон. Видя пак морския свитък, прорязан от парче плът. Искаше й се да има край себе си всички книги, които беше изчела и отново да ги разгърне, за да се подготви за пътешествието, но беше донесла само една, при това най-ненужната. Все пак я остави в края на бюрото, може би защото беше стара и пръскаща мирис на мухъл, или защото явно беше открадната от самия Атон и някой някога би трябвало да я върне. Разполагаше само с картата и паметта си, а тя както се знае, често лъже.
         Припомни си Легендата, която с помощта на морето беше сменила естеството на тази земя, но беше все пак съхранила името й, придобито много преди благопристойната вълна да положи там Майката и се запита защо ли не е заличен споменът за онази битка, в която земята придобивала формите си и оставала да постоянства в съществуването си такава, каквато е. Разгледа подробно проточилото се парче камък и пръст, за да потърси в него очертанията на титанично тяло, но формата отново й напомни единствено еректирал член, и помисли, че навярно след борбата с Посейдон, от титана Атос е останал само органът му, въпреки твърденията на мита, че целият е погребан там, заровен под камари от камъни, които сам се опитвал да изсипе върху главата на бога и които дали не изтръгвал направо от небето? Това обаче си беше все пак само мит за ставането на земята, не за смисъла й. Легендите са съвсем друго нещо и Мария вече е напълно убедена, че с малко усилие те се превръщат в истина. После си спомни и записа, че Александър основал Урануполи, Небесния град, без да подозира, че той е само подстъпът към небето. И други градове имало там, по ръкава на полуострова, и храмове на богове, и капища... но всичко това било преди и вече го няма, съвсем преходно се оказало, защото когато Богородица стъпила на тази земя, идолите проговорили, обзети от ужас, а после се смирили. Преклонили глави към земята и навярно нещо прозрели. Трябва да се е случило точно в часа, когато хоризонтът започнал да почервенява, морето утаено се прибрало в своя покой, и то смирено в очакване, парче от слънчевия диск изплувало над земята, светлината се концентрирала в светлина... Тогава Мария видяла зелените хълмисти градини и тялото й се изпълнило. Изпълнили се членовете й, изпълнили се гърдите й, изпълнили се очите й, изпълнила се утробата й, а до ушите й долетяла птича песен...
         Поела въздух и желанието останало в нея.
         Пожелала, но как ли е пожелала? Какво желание е било възможно да пожелае Богородица? Как се опазва девствено девственото желание, освен ако не е желание за Бог? Пожелала ли е да докосне земята в едно докосване, което ще бъде сливане с нея завинаги? Пожелала ли е по нея да никнат цветя и да има градини? Пожелала ли е тялото й да отмалее в прохладата на вечнозелени гори? Пожелал ли е погледът й кадифената мекота на кипариса? Пожелала ли е мириса на Дафина и дали с желание са вдъхнали гърдите й наситения с аромат въздух? Пожелала ли е сама, със собствените ръце, да посади Крин?... Навярно да, защото точно в този миг, когато Богородица видяла и пожелала, идолите свели главите си, всеки каквато притежавал според своето естество - птичи глави с човки впити една в друга, двуглави орли с една мъжка и една женска глава, които при птиците са недотам отличими, човешки глави на кентаври склонени върху туловища на коне, бичи глави, готови да се преродят в Зевс, главата на Медуза Горгона също се преклонила, погледът й завинаги помръкнал под клепките и вече никога нямало да погледне в човешки очи, и онзи свинкс, чиято тайна вече била разгадана... совите също свели глави и започнали да вещаят, но те предвещават с двусмислени гласове, поради което вещанията им нямало да утихнат още много време насетне... и богове, толкова много богове, преклонени...
         Кой знае още какво се е случило по земята, за което легендата не знае или нарочно мълчи, а Богородица не е и подозирала какво ще предизвика Нейното желание за земни градини, които със самото Нейно желание трябвало да станат подстъп към Осмия ден за хората, устремили се към небето... Помолила Сина Си, но легендата не казва с какви думи точно го помолила, как точно се обърнала към Него, каква молба изрекла за Своето Желание, дали му казала - аз нищо не съм пожелавала освен Теб... дай ми сега това, което виждат очите ми... И Синът подарил градините на Майка Си. Подарил й земята, маслиновите горички, смоковниците, кипарисите, храстите раждащи тамян, алойните дървета, кедрите израснали край вода... подарил й водопадите и подземните води, които като по чудо ще да бликат в извори... подарил й цветята, които никнели къде ли не, съвсем несъсредоточено, и които трябвало да се съсредоточат и да открият себе си в един Крин... Подарил й морето на Атон и то станало най-синьото в света, по-синьо от небето, от Третото и от Седмото, и започнало да вае Богородични камъни...
         ...След всичко това нямало как да не дойдат монасите. Не може да бъде оставено това място на себе си, не може да бъде оставено на желанието, трябва да бъде овладян дъхът на дафина, несъсредоточения цъфтеж на цветята, топлината на земната пръст, която предизвиква копнежи, вещанията на птици с двусмислено естество, избликващата от недрата вода трябва да бъде овладяна... трябва да бъде изтръгнато всяко несъсредоточено желание и въведено в небесен ред, който на земята да се явява, защото несъмнено божествено трябва да е Богородичното желание, а значи е подстъп към Осмия ден за онези, пожелали небето... Затова трябва да бъдат разделени земя и море, просто няма друг начин, въпреки че със сигурност заедно са били подарени. С морето монасите не биха могли да се справят, изключено е поради естеството му, но земята... просто задължително е било.
         И започнали да се роят манастири. Естествено, преди това минали векове. Първо светите мъже трябвало да разберат, че Богородица е наистина Богородица и това звание не е прекомерно, че земните градини на Богородица са на Богородица по право, защото са по небесно право дарени на Богородица завинаги... И още много други неща разбрали постепенно и за всички тях се споразумели и определили как по земному ясно може да се ползва небесното право... Някои твърдят, че още век-два след Богородица първите монаси се поселили по земята й, но тази легенда и с много усилия не се превърнала в истина поради неоспоримите свидетелства, които земята таи в себе си, тъй че единствено неоспоримото е, че през Девети век свети Атанасий от Трапезунд, наречен по-късно Атонски, основал Монашеската република, с помощта на Богородица, естествено, но и една була на император все пак била нужна поради земното право, което много внимателно трябва да бъде претегляно и уточнявано спрямо небесното. Написан бил и Устав върху козя кожа и с така нещата били уредени. Преди това само тук-там изниквали обители съвсем без правила, което винаги крие опасност, особено на тази двусмислена сама по себе си земя. И щом била основана Републиката, към мястото се юрнали иконите. Възправени пътували по морето, понякога с огнени стълбове, понякога без, но използвали и мулетата по суша, а една пренесла сама себе си чак от Сирия, по въздуха, както вече беше разказал монахът, и защото използвала това необичайно средство за придвижване, изоставила дъската си, за ужас на тамошните братя, и си намерила на новото място нова дъска, добре подготвена, за да уседне в нея образът... Просто невероятни неща се случвали, толкова чудесни, че е невъзможно да бъдат оспорени поради истинността им, особено с лика на Пресветата Дева, защото нали все пак земята е Нейна, Ней е подарена, а монасите само охраняват Желанието й, за да го съхранят Свято и да не проникнат в него непозволени копнежи подбудени от топлината на земята, от благоуханията на несъсредоточени цветя, от соления дъх на синьо море, непреодолим когато повее привечерния бриз и донесе със себе си миризмата на риба, която тъй много се плоди в това море, че водата я изхвърля на сушата и тя поражда неблагопристойни ухания... И за да бъдат самите те съхранени от Нея довеки в Атон - най-святото място достигнало някога човека, Светая Светих на земята - застинал пред Осмия ден, защото както се знае, не човекът постига мястото, мястото го постига сякаш пътува възправено по море, когато е тъй неоспоримо и свято, а човекът само си въобразява, че сам се движи... Затова отвсякъде заприиждали чудотворни икони на Майката и не само Нейни, а манастирите (които бързо станали двайсет, станали трийсет и повече, после след дълги перипетии пак се спрели в числото двайсет), просто се състезавали, без да споменаваме скитове и келии, които като цветя никнели навсякъде. Монасите дебнели по брега първи да видят, за да отнесат свещените съсъди за чудеса в своя си манастир, взирали се в морето за да съзрат очите им я огнен стълб, бликащ от чудодейна икона, я да пресрещнат муле с безценен товар пред портите, напрягали слух, за да чуят свещени послания спуснати свише или прошепнати им в мрака на църквите, защото не един светец посещавал Градините, дори сам архангел Гавраил за кратко спрял там, за да пее, и накрая толкова се встрастили, че започнали и един-друг да се дебнат, което често предизвиквало съвсем неблагопристойни крамоли. Но не само икони пристигали, мощи започнали да пътуват към това желано място отвсякъде, по тайнствени и недотам тайнствени пътища, и да се поселват в малки ковчежета, избирайки манастир за свой вечен дом, в който да продължат делата си и това удивително поселение е най-истинско свидетелство за святост:
         Във Великата Лавра пристигнали черепът на свети Василий Велики, черепът на свети Евстатий, черепът на свети Михаил Синайски, части от костите на свети Харалампий, както и лявата ръка на св. Йоан Златоуст, а кръв от св. Димитрий била пренесена в стъкленица, незнайно точно от кого, може и муле да е било, ако се следва пътя на иконите.
         Големият скит на света Ана бил истински благословен, защото през 1686 г. там се поселил крака на самата света Ана и веднага след това го последвала част от главата на свети Мъченик Нектарий, десния крак на свети Пантелеймон (той не предпочел собствения си манастир, а намерил уют за тази голяма част от себе си именно в дома на света Ана), дясната ръка на Никифор, патриарх Константинополски, и недотам идентифицирани части от света Варвара и света Екатерина, най-вероятно става дума за таз или костици от пищяла.
         В Манастира Хилендар е гробът на свети Симеон, което означава, че той там може би е целият, с главата, ръцете и краката, и с други благопристойно неспоменавани части, а гроздето от лозата върху него цели безплодие. Жените не могат да го откъснат, защото са недопуснати, но затова пък мъжете им биха могли да се възползват и да им отнесат грозд, стига той да не се смачка и оплождащият сок да не изтече предварително.
         В манастира Кутлумуш се спряла лявата ръка на свети Григорий Богослов, челюстта на свети Харалампи и неидентифицирани костички на свети Пантелеймон, незнайно от коя част на тялото му.
         Манастирът Ксиропотам бил почетен от шейсет и един светци, с малки части от себе си, недотам добре идентифицирани като ключици, костички от малък, голям или безименен пръст, различни хрущяли, поради което пребивават в общи мощехранителници, но добре номерирани, за да бъде ясно всяка част точно кому принадлежи.
         В Зографския манастир заедно с двете чудотворни икони на свети Георги, едната от които прелетяла през въздуха и се изографисала на новата си дъска сама, съвсем естествено намерили приют и част от неговите мощи, както и капки кръв върху парче плат от негова лична дреха. Там са и част от телата на светиите Варлаам, Нестор, Антип, Никита, и на самия св. евангелист Матей.
         Манастирът Филотей не е благословен с голямо количество телесни мощи, но това, което се поселило в него е наистина удивително: цялата дясна ръка на свети Йоан Златоуст, с три пръста събрани за благословия, точно по канона, при това със съхранени кожа и вени. Там пребивава и долната част от крака на св. Пантелеймон, но не този, който е в скита св. Ана, а другият, което се подразбира.
         Манастирът Симонопетър е най-истински блажен с лявата ръка на света равноапостолна Мария Магдалина, онази, за която легендата не споменава, че е придружавала Майката в пътешествието й към тази земя, може би защото и апостолството не може да бъде докрай равно, дясната ръка на свети Дионисий Ареопагит, с която е изписал „За Божествените имена“, освен ако не е бил левак, за което няма сведения, крака на св. Кирилик и лика на св. Мъченик Сергий, върху който се вижда резка от удара по време на мъчението му.
         Манастирът Свети Павел бил почетен от лявата ръка на свети Григорий Богослов, един крак на свети Калиник (или ляв или десен), дясната ръка на свети Максимилян Изповедник и разнообразни костици на свети Василий, свети Пантелеймон и др.
         Манастирът Ставроникита се сдобил с част от долната челюст на Великия Предтеча, сама по себе си изключителна, поради близостта си с езика, на който челюстта е най-пряк инструмент, както и с част от лявата ръка на св. Ана, част от лика на сввети мъченик Тома, част от мощи на великата света Макрина, сестра на свети Василий Велики, чиито череп, както вече беше казано, принася за светостта на Великата Лавра. Там пребивават и много мощи на блажено-нещастни мъченици, завинаги намерили най-сетне покой поне в части от телата си, въпреки че „покоят“ им в случая е двусмислен, те неслучайно са пръснати из света и никога не спират да действат.
         Манастирът Ксенофонт пази дясната ръка на света Марина, (лявата е в съседен манастир), дясната ръка на свети Кирик, част от лика на свети Стефан и долната челюст на свети апостол Варнава.
         В Манастира Есфигмен е настанена лявата ръка на света Марина и част от бедрена кост на свети Григорий Палама, в различни ковчежета, естествено, за да не си помисли недостойният ум нещо непристойно.
         На различни места има още челна кост на свети Кирик, плът и кожа от свети Харалампи, лик и мощи на сввети Григорий Богослов, Дионисий Ареопагит, свети мъченици Фотин, Юлия, Козма и Дамиана...
         Така поради подобни поселения, постепенно мястото се преизпълнило с концентрирана святост и днес всеки, който може да бъде там, всеки, който е благословен от Бог да е мъж, освен мощите, може да види с очи и с ръка да докосне:
         чудотворната икона на Богородица „Кукузелиса“, която сама подарила на Йоан Кукузел паричка, защото той много хубаво пеел, и до днес ръката й е протегната, въпреки че, казват поклонниците, паричката недобре се вижда и навярно се е изтъркала от докосващите я ръце, което е присъщо за всяка паричка, дори когато сама Богородица я подава;
         чудотворната икона на Богородица „Икономка“, изобразяваща точно как Богородица показва на свети Атанасий къде има вода, бистра като собствените й сълзи, и прави това, показвайки себе си в най-прелестен Образ, за да го възпре и да не напусне светецът Атон, когато му станало много трудно и душата му не издържала по причина на тялото; същата Богородица раздавала и парички на монасите от Великата Лавра, всекиму толкова, колкото чисти молитви изричал, защото и в молитвите могат да се приплъзват помисли, недотам блогопристойни, а те после си ги брояли и знаели най-точно колко им струват думите на душата;
         чудотворна икона на Богородица „Ктиторска“, наричана още „Олтарница“, която била хвърлена в кладенец, за да я спасят от арабите, и след точно седемдесет години, когато открили кладенеца и отвалили камъка, я видели как седи във водата възправена, а лампадата й продължавала да гори;
         чудотворна икона на Богородица „Портаитиса“, която още през 9 в. била спусната в морето, за да се спаси от жестокия Теофил Иконоборец и да не попадне в светотатствените му ръце, а след години доплувала до Атон, вертикално възправена и с огнен стълб опрян в нея. В Иверската обител я пренесъл светият монах Гаврил, който успял да стигне до нея, ходейки по водата също като Иисус, а после я взел в обятията си, но не се казва дали заедно с огнения стълб или без него. После същата икона отказала да стои в олтара, където я поставили, за да бъде най-строго пазена като знак за чудотворната й святост, но тя не се съгласила, сама си намерила място над манастирските порти, защото не желаела да я пазят, искала тя да бъде Пазителка, поради което я нарекли „Вратарница“. До днес продължава да твори неописуеми чудеса, всички свидетелствани и подкрепени с печат.
         Богородица „Троеручица“, която съхранила ръката на свети Йоан Дамаскин във вечността, отсечена заради вярата в Нея, и така показала какво наистина е Честна ръка, за разлика от една друга, която била прокълната, но тя няма нищо общо с Троеручицата и е разказ за друга, много тъжна икона.
         Чудотворна икона на Богородица „Елеоточива“, от която миро се лее безспир и благоуханието е задушаващо;
         Богородица „Акатистна“, чудотворна, защото удържа на огън, когато непредпазливи човешки ръце го подпалят и самата тя не гори, а и по други незнайни причини, въпреки че някой със сигурност ги знае;
         Богородица „Гликофилуса“, изписана от самия свети Лука, който снел върху дъската лика на Майката и така се превърнал в първия иконописец;
         Богородица „Скоропослушница“, тази, която изпълнява желания тутакси, ако се помоли човекът с истинска вяра, поради което е отделена в специално помещение и достъпът до нея е ограничен, защото човекът много желае, непрестанно желае, удавен е в желания и въобще не би могъл да се спре, а Тя, Единствена, само един път е пожелала;
         Богородица „Есфигменис“, най-тъжно чудотворната икона, Заклана Богородица, която преди много векове пострадала от нож, при това кухненски, порязана дълбоко в лика си от обезумял монах; за него казват, че зъл глад го връхлетял и разумът му не издържал по причина на тялото, а от Богородичната рана потекла кръв, изляла се върху плочите на църквата и полуделият припаднал в нея, след което, щом се пробудил от лудостта, се покаял... кой не се покайва пред Майчината кръв, дори когато не е пролята от него в обезумление, навярно защото всеки е проливал майчина кръв, съвсем неволно, но доколкото се знае, въпреки покаянието на монаха нещо страшно се случило с него... Изглежда наистина има непростими неща и Майчината кръв е едното от тях, защото дръзналата ръка била прокълната с черна нетленност до деня на Страшния съд, когато единствено Бог ще решава;
         И Богородица „Антифонитрия“.
         Богородица Предвъзвестителка.
         От-гласящата Богородица.
         Богородица Пред-възвестителка на Забраната.
         Изпреварващата вестта Богородица.
         Сама себе си изпреварила Богородица е тя, защото иконата въобще не е била, когато се чул гласът й, по късно я направили, изографисали му на гласа Лик, и казали: Тя каза! Затова я нарекли "Антифонитрия", защото е предварила вестта и всъщност вестта преди нея съществувала, налична е била в нечии ум, но Тя, казват, я предвъзвестила, което е объркващо някак. Може и тайно да е била питана, може гласът Й да е бил от-глас на други гласове, затова може би е наречена още „Живоприятна“, защото хармонично-приятно се спял Нейният глас с другите, желаещи да възвестят, гласове… Но както й да е било, точно този глас, казват, е възвестителят на Забраната, а после към гласа приснадили Лик, малко странен, тревожно-чудотворен, навярно поради обкова от злато и сребро, спуснат ниско над очите й, които някак разнолико гледат - едното малко по-високо, другото по-ниско… но Ликът в случая няма значение, той е някак вторичен, после-гласен, защото чудото започва направо от от-гласа, от анти-фонията, от гласа на Богородица, който нещо отглася и този Глас породил

Другата-Легенда

         втората по значимост легенда за светостта на това най-свято място, която Мария добре знае и заради която се пита дали наистина окото има ухо, а ухото има око, и кой как е чул без да види, и кой как е видял без да чуе и кой с какъв език е боравел... Особено с чуването нещата са сложни. Гласът просто отлита през въздуха и няма дъска, подготвена, която да го съхрани като Лик, съпътстван от чудо... Гласът - кой пак да го чуе? Свидетелства никакви, за да бъде потвърдено кой и какво точно е чул, а легендите не се и нуждаят от подобни двойно потвърждаващи свидетелства, защото кой повторно би си позволил да свидетелства, че някой, който е чул, не е чул, че някой, който видял, не е видял? Такова свидетелство въобще не би било свидетелство, защото е удвоено и утроено в език, а как се противоречи на езика, който казва: "Аз видях", а понякога си позволява да каже и „Аз чух“, което е още по-несъобразно? Ако някой се осмели да направи това, по добре да изхвърли легендите, вместо с усилие да ги превръща в истина, затова и не питаме какво точно се чуло и кой точно го чул, нито дали някой е питал с определено очакване, когато Плакидия, дъщерята на Теодосий Велики, понечила да влезе в нефа на църквата на манастира "Ватопед", която самата тя поръчала да построят с нейни дарения…
         …Съвсем невинно изминала Плакидия пътя по Атонското море, за да участва в освещаването на храма, за благодарност и за възхвала на Майката, и морето не я възпряло, не издигнало високи води, не я отклонило от пътя й, съвсем спокойно, нежно и сговорчиво се плискали вълните край кораба, когато Плакидия пътувала, а щом е царица, навярно корабът не е бил само един и цяла свита трябва да я е следвала. Навярно се е възхищавала на сините води, по-сини от Третото и Седмото небе, а когато пред нея изникнал Атон, вбит дълбоко в залива и устремен към собствения си връх, е въздъхнала пред мощния устрем, с който той обладава всичко край себе си, а душата й по женски се е смирила, тъй както е редно. После, когато стъпила на брега - с единия си крак, после с другия, под нея нищо не пламнало, снагата на земята не се прогорила (може би защото в по-старите времена тази снага е била титанично мъжка), и Плакидия поела мириса на дафина, благоуханието на цъфналите дървета, а душата й се възрадвала без нищо да подозира... И какво би могло да подозре една душа на толкова свято място, при това милостиво поради женското естество, което го породило и му задало собствения си смисъл, за да бъде то свята градина прораснала върху тялото на Титан, след като няма по-милостива от Майката, няма по-прощаваща грешките на света... няма по-смирена от Нея, след като единственото, което в живота си пожелала е тази благоуханна Градина... Човек просто няма как да заподозре зла умисъл в подобно място, където градините, привидно вкоренени в земята, със сигурност отлитат заедно с благоуханието си в небесните сфери... Другите жени, които я придружавали, защото как царицата ще пътува без други жени до себе си, също стъпили на земята и душите им също нищо не подозрели.
         Свитата потеглила към съвсем новата църква и забили камбаните. Как иначе се посреща царица? Всички застанали първо пред портите, които не били отворени, за да види Плакидия тежката медна врата, на чиято лява половина пристъпял архангел Гавриил, с гълъб в ръка, а на дясната, най-смирената Дева приемала безмълвно съдбата си. Около тях във вплетени един в друг медальони, двуглави орли и крилати дракони охранявали святата сцена и Плакидия навярно още там се е поклонила, още преди да се отворят с тежък, предупредителен тътен вратите, и когато това се случило, тя тръгнала към сумрака на църквата докрай смирена, толкова смирена въпреки царственото си естество, че пред самата врата се възпряла и като знак пожелала да пристъпи в храма през страничната порта. Смирението обаче явно не стига, за да се спечели Небесната милост. Плакидия влязла в църквата и в далечината успяла да види един Архангел, турил десния си крак на морето, левият на земята, хванал с двете си ръце небесния свитък, в готовност да го навие и отнесе навярно далече в отвъднебесните сфери. Успяла да види Иисус, седнал на трона - дали пред свитъка, дали зад него, не би могла да каже, защото, когато земята е плоска, а небето купол на храм, перспективите са подменени и това, което се вижда не е това, което е. Пълчища светци успяла да види, завихрени около Него в колелото на Осмия ден и над тях Майката, заедно с небесна свита жени, които я били обкръжили точно както свитата на Плакидия обкръжавала нея… и това е последното, което видяла, преди да се върне с наведена глава и твърде объркана обратно в морето, най-синьото в света, защото се чул глас - откъде ли? Дали от стената, изписана със свети сцени, дали от купола, който пропуснал да бъде синьо небе, и вместо това се превърнал в гигантско око, вперено в земята и охранявано от Небесните чинове, дали от лампадата, която неочаквано се разлюляла, или може би просто през въздуха Забраната пренесла себе си като Глас… - но Плакидия със сигурност чула и потресено признала за чутото, а и някои монаси, които очаквали царицата-благодетелка чули, за да може със сигурност и след векове да се твърди, че бил богородичен немилостивия Глас, който отекнал в приглушения мрак, казвайки:
         „Какво търсиш тук? Тук живеят само монаси. Защо даваш повод на враговете ни да кажат, че тук пристъпва женски крак? Спри! Не пристъпяй нататък“!
         и било толкова чудно и толкова невероятно сама Богородица да огласи със собствения си глас забраната над жена, при това царица, а значи и върху всички жени да пристъпят в Нейните градини, които милостиво и с Нейната помощ ежедневно раждали чудеса, че немислимо било след този извънреден случай и крайно причудливо чудо, да не се въведе всецяло забрана, абсолютна забрана върху женския крак и да не стане ясно, че ако се случи да стъпи жена върху тази свещена земя, предназначена единствено за мъже, кракът й ще се подпали, земята под него ще изгори, което е все едно да се посегне с нож върху Лика на Благословената, да се прогори Тялото Й, да се оскверни най-свещения съсъд, който земята на хората е родила...

         Не, не може така! Казано е при това свише и с глас, поради което Мария ще пътува по море и само по море, за да види, но въпреки това единствено и само тя ще види и без да пристъпва...

         ...а някои твърдят, че били чули друго, което също е съхранено в глас, и според този глас на легендата, гласът на Богородица отгласил:
         „Какво правиш тук? Аз съм единствената Царица на това място!“...
         Но пък това звучи прекомерно горделиво. Който го чуе веднага би могъл да си каже и казва - не, не може така! - Богородица така не говори, тя е Царица-Небесна, защо й е да се мери с мизерната власт на земните властелини... небогородично някак звучи... но както каза онзи старец-монах на Мария, докато пътуваха по съвсем други части на морския свитък - можем ли точно да разберем какво мислят светците? А Богородица и обикновена светица не е, а къде-къде по-високо е прислонена... И как да проникнем в небесните сфери зад небесния свитък, който може да се навива от дясно наляво, от ляво надясно, и да се скрива отвъд небето си?... И кого да попитаме дълго ли ще трае това в сърцето на пророците, които пророкуват лъжа, които пророкуват измама от сърцето си? Ние само тълкуваме, а и някои неща със сигурност знаем, като това например, че в чест на причудливото чудо, Плакидия поръчала да изрисуват иконата, която би трябвало да възвестява, но поради отсъствието си не е сторила това, поръчала да дадат на Гласа Лик, и иконата била обявена за чудотворна, защото преди Самата Себе Си е проговорила. Впоследствие Богородица "Антифонитрия" се умълчала някак завинаги, безмълвница станала, тъй че за нас не остава друго, освен да тълкуваме...

         И поради тълкуванията Мария ще пътува по море и само по море, а за да се случи това й беше абсолютно необходим Лодкар. И тя го намери, защото желанието й е голямо, а не умее сама да ходи възправена по вълните, както е ходел Иисус, въпреки че първия ден, когато пристигна на това неприсъщо за жени място, точно това й се привидя, защото морето не я прие със своето меко естество и за кратко се беше втвърдило.