Баща ми размества в колата
първите букви
на имената ми и докато се смеем,
огромна бяла птица се блъсна
в стъклото.

Като кардиограма чертая звука
на тела, които се отпускат
въхру скрин с вино. Докато пие,

баща ми често иска да подпре
с нар устата на майка ми.
Човекът е луковица,
казва тя, има своите пластове.

В ръцете си държи маргаритки –
за нея като разрошени крайници
на сгазени гугутки.
Гърдите на майка ми,

имплантирани с шоколад,
висят тежко,
докато той тряска вратата.
Не помръдват.
Кога не е дума,

която някога пак ще мога да изрека
пред майка ми. Все едно да я питам
как вятърът мете изпод вратите по
скалата

от 1 до 10.
Детската мечта на татко била
да играе шах с малки
шоколадови бутилки,
пълни с алкохол,

да изпива фигурите на противника.
На връщане той се сеща
за деца, които падат

от люлките. Управлява
с коляно и поръчва безалкохолна
„Пиня Колада“ по телефона.

В кухнята
аз и майка ми се взираме в буркан,
който не можем да отворим.

върни се | съдържание | продължи