Няма да ме подмине, ще
изпускам всичко, което
/по някакава случайност/
съм закрепил в ръцете си;

давай, давай, давай
искане и желание, нали
сме вечни, ала вечността
ангелите отнасят с криле.

те се появяват от ефира
и се разтварят във него –
по познатите стари страни
на прозорците
/отвътре и отвън/,
по по-непознатите им
ъгли: малките светци
на очакваното.

5 стъпки и още 5.
Мястото на което
можеш да бъдеш убит
или
олигавен, омерзен, стичащ се
/или по уличката нагоре,
между четирите пейки, покрити
с остатъци от найлон/.
Някъде между 4 и 6.
Там, пред парламента.
След ред от сълзи, те пита:
Има ли проблем?
Да, има, казваш, искам
да свърша със себе си,
преди да свърша нещо друго.
„Глупак”, чуваш, и
всъщност върши работа
далеч от първите думи,
далеч от колите, чиито гуми
си просил о ти, тъпо говедо:
котето така и няма да ти прости –
защото пътеката е извървяна, и
по нея
няма сълзи.

синьо
и тихо е –

и влизаш без покана.
              /тук няма място за вампири/.

не си изтривайте подметките,
                                                          моля.

събуждам се
от миризмата на вкиснато
вино в устата си

някъде към 6.30
пия кафето и чай от шипки
с 2 цигари – за жалост това
отнема само
30 минути а тепърва отброявам
времето до 10: по моя закон тогава
отварям първото вино; пия
още един чай, камбаната
на кварталната църква и
чистене на котката, малко
риба за нея и
още малко тютюн за мен.
10 часа. първите глътки
в ръцете ми, след
половин час ми се доспива, допивам
кафето и още вино, и ето ме
готов за деня, чиито обяд приключва
рязко,
довършвайки еднолитровата червена
кутия, някъде към 13.30
заспивам
за да се събудя към 16,
треперещ и недоволен от
рязката светлина /не си налагам
сънените очила/, и бързо чай от шипки
гарниран с
200 грама гадно немско уиски
с вкус на шльокавица,
после
новото червено, малко Силвестър
и Туити, малко Бъгс Бъни, и заспивам
до сутринта с вкуса на вмирисано вино.