Дилян Еленков

проза

Литературен клуб | страницата на автора | азбучен каталог

 

ДЕН ЗА РИБОЛОВ

 

Дилян Еленков

 

 

 

        Марк се събуди минута преди звъненето на будилника. Бе го навил за 5, ала отвори очи малко преди това да се случи. Протегна се, първо изпъна краката, които потрепериха като умираща котка, после повдигна ръцете си над главата и се прозя. Седна на леглото. Наведе се, взе часовника и натискайки копчето му отне предписаното действие, състоящо се в събуждането му. Все пак му остави по-важното предназначение, да отмерва времето. За часовника е важно да отмерва времето. Марк стана и отново протегна ръце. Усмихна се. Предстоеше добър ден. Надяваше се да е добър. Готвеше се за него от толкова много дни. Отиде до банята, изми си лицето и зъбите. После си направи кафе, което изпи с една цигара на верандата. Не закуси. Никога не закусваше. Вълнуваше се.
        Марк отвори вратата на гардероба и я извади. За пореден път се удиви на белотата й, на изящната й симетричност, на всяка една брънка, отделила от своето внимание да се свърже със следващата. Бавно я повдигна, с възхита, и тя издрънча в дланите му. Разгъна се и достигна колената му. Марк очакваше този момент, както и тя го очакваше. Веригата. Единствената. Марк я приближи до лицето си и я целуна.
        Цезар бе утихнал в колибата си. Знаеше, бе усетил от предния ден, че предстои нещо важно. Усещаше вълните трепет в стопанина си. Сънува, че гони поредния влак, който непрекъснато му се изплъзваше, тичайки с дванадесетте си стъпала. Няколко пъти се пробуждаше, облизваше опашката си, след което се сгушваше в нея и затваряйки очи задремваше отново. Сънят продължаваше. В него Цезар подритваше с ляво краче и дясна лапа. Винаги подритваше с ляво краче и дясна лапа. Така бе устроен. Но този път имаше нещо различно. Предстоеше нещо важно и Цезар го знаеше.
        Марк пристъпи към колибката. Стъпките му бяха осезаеми. Тържествени. Като третата прелюдия на Вагнер. Наведе се и сложи купичката с агнешко пред малката вратичка. Цезар разбра. Винаги е разбирал. Откакто се бе родил. Не му отне много и дори без да излиза от дома си, на две-три хапки излапа любимото си ястие. После излезе и облиза ръката на Марк. Дясната. Винаги облизваше дясната. Вагнер се оттегли при Тристан, оставяйки Изолда в безмълвие.
        Утрото бе добро. Не оставяше нищо излишно, нищо което набъбващото слънце не би искало. Малки светли и пъргави искрици пробягваха по плочките, в стъклата на запад се пробуждаше новият изгрев в своето оранжево отражение. Свраките прелитаха от поляната (която все още съществува) към гнездото си, носейки малки и тънки метални закачалки за дрехи в клюновете си. Закачаха ги за обвитото със слама кълбо, в което скоро щяха да излюпят своите малки пиленца. Малките пиленца щяха да посрещат сутринта в екстаз, наблюдавайки металните и бляскави съкровища около тях. Гарваните нехаеха, чупейки орехи на пътя. Гълъбите бяха гълъби.
        Марк погали Цезар. Бавно се наведе. Придърпа каишката му. Закачи веригата. Марк обу гумените ботуши, които бе приготвил и почистил от калта предната вечер. Те паснаха на краката му, защото бяха пригодени специално за тях. Марк подръпна веригата. Тя отново издрънча, ала този път по-различно. Вече разбираше предназначението си. Цезар, с изплезен език, тръгна подир стопанина си, който отвори портичката, премина през нея и след това я затвори. Двамата, господар и куче, бяха навън. Поеха по поляната. Тревата бе синкава, оросена в златисти капчици. Цезар махаше със своята опашка, а Марк му подхвърляше по някоя дума, която Цезар улавяше и връщаше с радост. Това бе една добра игра, в която и двамата се улавяха, че се забавляват. Приближаваха. Приближаваха езерото.
        Марк винаги е знаел, че Цезар е специален. Намираше своята същност в допира му, в тази козина, разпръскваща спомени. Взе го още като малко кутре, не по-голямо от педя. Ала знаеше, че ще стане добро и голямо куче, знаеше го, защото познаваше майка му – добра, добродушна, ала жилава кучка. Кутретата се родиха общо четири, ала Цезар, още неполучил своето име, първи доприпка до Марк. Това е, каза си той, още тогава. Ти си, миличко, каза си той, още тогава. И така се случи. Цезар отиде при Марк, който стана негов господар.
        Двамата, господар и куче, пристигнаха на брега на езерото. Птичките пееха, жабите крякаха, щурците замлъкваха. Тревите се вееха от лекия ветрец. Марк се наведе и целуна Цезар по муцуната. Това е, сега сме тук, каза му. Цезар го облиза по ухото. Марк се усмихна, след което отпусна веригата. Цезар нямаше търпение, знаеше какво се очаква от него. Придърпа се към водата. Първо потопи предните си лапи, после задните, след което потопи и муцуната си. Излая силно, придърпа веригата, която издрънча. Веригата се опъна колкото можеше. Потопи цялата си глава във водата, стаи дъх, изчезна за секунда, ала тъкмо на ръба на обезпокоението я извади, стиснал в своята паст сребриста пъстърва. Обърна се и махайки с мокра опашка я сложи в краката на Марк. Марк я взе в ръцете си, сложи я на тревата и с един сух клон я удари по главата. Пъстървата спря да мърда. Марк я сложи в малката чантичка, която опасваше кръста му. Погали Цезар. Благодаря ти, приятелю, му каза. Цезар махаше с опашка.
        Марк и Цезар вървяха по поляната. Птичките продължаваха да пеят. Пухчетата от тополите се рееха из въздуха. Пеперудите отразяваха в своята изящност светлината. Калинки пълзяха из буренака. Малко ручейче проправяше своя път през малката долинка. Вагнер намери своя Лоенгрин.
        Никой не бе толкова щастлив, колкото утрото в тази сутрин.

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 11. октомври 2019 г.
©1998-2019 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]