1.

        Разминаване, ежедневни срещи пред кварталния магазин, в който има евтин алкохол в пластмаса, така започва. След време се минава на здравей и здрасти. Пожелания за лек ден. Всяка сутрин, предиобед. В снега, във виелицата, в дъжда, в летния пек. Те винаги са там. От ранните часове, в които нямат търпение бакалийката да отвори. Седят и чакат с треперещи ръце да дойде ПРОДАВАЧА. Когато това се случи, те търпеливо, един по един, една по една, без пререждане и без нервничене, се нареждат там и отброявайки стотинки си взимат дажбата. После, след едно „благодаря”, тихо излизат и застават отпред. Някои присядат на ниския перваз, други стоят прегърбени отпред. Има един, който е с огромна гърбица, и за да отпие, се налага да легне на плочките. Мълчаливи са. Никога не си казват „наздраве”. Никога не обсъждат новините по телевизията, нито във вестниците. А очите им. Винаги със сълзи в тях, които никога не се стичат. Задържат ги, както задържат всичко друго. Не съм ги виждал дори да ходят до тоалетна. Сигурно ходят в изгорелия блок, който е на десетина метра, и който така и не събориха от общината. През повечето време мълчат, да. И така се започва. Малко по малко им научих имената. Спас, Сашо, Анелия, Иван, Димитър... В един момент и те научиха моето. Като минавам оттам, в един глас или не съвсем ми махат с ръка и казват: „Как си днес, Д?”. Екстра съм, отговарям. И ние така, казват. Казвам им наздраве, те отговарят без желание. Слъзливите им и зачервени очи са едновременно празни и пълни от и с живот. Нямат пари, но никога не са ми поискали. Започнах да поспирам при тях. Първо за по цигара, която ТЕ ме черпеха, после за по бира, понякога и малко вино. Някак се ободряваха, или по-скоро събуждаха, като ги заговорех. Някои ми разказаха историите си. Слушах. В тези моменти и моите очи ставаха слъзливи. Понякога, под предлог, че трябва да се изпикая, тичах до блока и плачех. После се връщах зачервен. Винаги ги питам дали може да постоя при тях. Те ми отговарят, няма защо да питаш. Често и аз мълча, седим си, и отпиваме. Никой никога не се оплаква от нищо, нито Спас, изпотрошеният бивш алпинист, нито анорексичната Анелия, някога красива, сега с портокалова кожа, без зъби, която яде веднъж на три седмици, нито бившия учител, нито Къци, който не е изтрезнял поне от 30 години, който свири чудесно на китара, който се полива с вода, пее и се полива, после ядно хвърля очилата си на земята, махам му с ръка, и той ми маха, без да знае на кого... . Понякога, като вали силен дъжд, седят в един стар син мерцедес, паркиран отпред, с отворени прозорци. Като минавам, подават ръцете си през вратите и ми махат. И аз им махам. Как си, Д? Екстра. И ние така. Понякога там е и Росен, мой съученик от първи клас. Бяхме отличниците до седми клас. Росен трепери докато не изпие половинка водка. Майка му ми беше класна. Винаги ми предава поздрави от нея. И аз предавам. Единственият по-малък от мен е Иво, едно момче с бейзболна шапка, който е винаги усмихнат, треперещ. Винаги ме пита дали съм написал нещо ново. Случва се, отговарям. Той казва, да, и това е. Знае, че пиша, защото веднъж ме попита работя ли нещо, викам не, писател съм. Усмихва се и отпива от патрончето ракия. Никога не ги видях да се хранят, дори да замезват. Жените нямаха мъже, мъжете нямаха жени, всички нямаха зъби. Все по-често седя при тях. Запомних имената им. А това не ми е лесно по принцип. Пил съм с декани и професори, чиито имена не помня. Няма по-скучни и фалшиви хора от тях. Тук, край това магазинче, си върнах вярата в истинските хора.

        2.

        И така минаваше. Все по-рядко се отбивах до магазинчето. Когато това се случваше, винаги някой ме питаше: няма ли да поседнеш? Обикновено казвах, че трябва да готвя, което в повечето случай беше истината. Не винаги. Когато им казвах, че трябва да вървя, те се смееха и ми пишеха самоотлъчка. Съзнавах, че пред всяко квартално магазинче, навсякъде, има такива хора. Въпреки това чувствах моите специални. И така, мина известно време. После ми издадоха една книга. Реших да ги почерпя с нещо хубаво. Отидох до магазинчето към 9.30 сутринта, повечето бяха на линия. Поздравих ги, и нетърпеливо влязох, ПРОДАВАЧЪТ ме поздрави, пита как си, екстра отговорих, и с вълнение поръчах едно червено Джони от литър. Поисках му и десетина пластмасови чашки за кафе. После излязох, и тържествено им казах, че това е за тях. Никаква реакция. После Спас каза така: ние не пием такива работи. И така, прибрах си Джонито в чантичката, отново влязох в магазинчето, и взех десетина от най-евтините патрончета по 200 грама в пластмаса – ракия, водка, мастика... . Навън им ги раздадох. Очите им грейнаха. Моите също. Както и да е, ден след това поискаха да прочетат книжката. Преди това ме питаха, за какво пишеш? За живота, отговорих. Жени, такива неща. Екстра, отговориха. Така, занесох им едно копие. Пазете го, казах, последно ми е. След три дни ми я върнаха, никой нищо не каза. Най-добрата критика, която някога съм получавал.

        3.

        От анонимен дописник:

        Това са последните записки на Д., открити в тефтера му :

        „Миенето на зъби и къпането са силно надценени. Вече не ям, не пия кафе, нито чай. Не се къпя, не мия зъбите си. Те пожълтяха и започнаха да окапват. Нямам пари, нито желание да ги оправя. Не се бръсна, нито подстригвам. Не пиша нищо. Дрехите ми се прокъсаха, с тях спя, и излизам. Събирам фасове край тротоарите. После ги обгарям с откраднатата от Анелия запалка. Пуша непрекъснато. Сутрин рано, по съмване, излизам и заставам пред магазинчето. Треперещ чакам да дойде ПРОДАВАЧА и да отвори. Когато дойде, ми казва да изчакам малко, и аз чакам. Когато каже, че мога да вляза, влизам, отброявам последните си стотинки, и си взимам патронче мастика. Понякога водка. Или ракия. 200 грама, в пластмаса. Излизам, сядам на перваза, поглеждам към другите, и тихо отпивам. Понякога задремвам. Разбуждам се, когато някой непознат ме заговори, което се случва рядко. Като се случи, си разказвам историята. В очите ми има сълзи, които никога не потичат. Човекът отсреща се извинява, и казва, че трябва да пикае. И се отдалечава. Връща се зачервен. Казва наздраве, на което аз или не отговарям, или отговарям без желание. Понякога пикая в гащите си, така че не се налага да ставам от перваза. Изпускам се, тоест. За щастие не ям, така че няма нужда да сера. Понякога излиза вода оттам, все пак. Нещо като вода, не знам. Понякога Анелия се появява. Как си, Д? Екстра, отговарям. Ти? Екстра. Сяда до мен и отпива от своето. После мълчим и гледаме плочките под нас. Понякога ми идва да й предложа да ми направи една свирка в изгорелия блок, има там един оставен матрак, но се отказвам. И други се появиха. Нови, стари. Някои си отидоха. Веднъж Спас дойде с обръсната глава. Всички му честитихме новата прическа. Той не каза нищо. След време изчезна. После разбрахме, че имал левкемия. Не знаем дали още е жив, но не идва. Иво отиде да живее при чичо си на морето. Не вярвам да е по-щастлив. Едва ли. Сашо още е тук. И така. Да, вече съм един от тях. Така започна, лесно, така и завършва, лесно. Като писмо до стар познат. И знаете ли? Добре съм. Вече съм истински човек”.