Беше от ония вечери, в които просто трябваше да се случи нещо. И се случи, колкото си искаше. Усещаш предварително, когато лудостта те хване за топките. Отидох в „Казабланка”, взех си бира и отворих „Сирените от Титан”. Прекрасна книга, но не вървеше с бира, затова си взех двеста грама уиски. Така нещата придобиха смисъл. Имаше дразнеща шумна компания на съседната маса, която се опитвах да пренебрегвам. По едно време оттам едно момиче с пожълтели зъби и канален дъх ми поиска цигара, и докато се усетя вече седеше до мен. Бях отвратен. Казваше ми наздраве и колко съм бил различен. Често ходех до тоалетната. За щастие след около половин час се появи Ашката. Обичам Ашката, това е най-приятно миришештото същество което познавам. Явно радостта ми, че я виждам беше достатъчна да разкара онова другото създание. Почувствах се чудесно, с Ашката всичко е чудесно. Пихме доста. Тя си има приятел, което не ни пречеше в дългите разговори. Казах й, че мирише вълшебно. Тя ме прегърна, беше зима, тя носеше този огромен лилав шал, напоен с вълшебния й аромат, и тя ме уви с него и каза, че ми го подарява. Не знам точно как й благодарих, но го направих. После каза, че трябва да тръгва. И тръгна. Изпих още едно уиски и вече съвсем ме нямаше. А, важна подробност - по това време продавах хот-дог, и така се случи, че оборотът от деня беше в мен. Някъде около 240 лв. Барът затваряше и реших да походя, за да се разведря. Наречете го както искате, но краката ме отведоха до Лъвов мост, вървях, пуших предпоследната си цигара и сигурно търсех нещо. И то се появи, и ме изненада с вида си – не беше от ония с миниполите, гадните коси и гримове, беше тънко красиво същество, с дънки и бяла фланелка. Като се приближи, помислих, че ще иска цигара или нещо такова, а то просто ме попита искам ли да отидем някъде заедно. Както се бях увил с шала, без да мисля, казах да. Имаш ли пари, имам. Чудесно. Тук имам едно местенце, не е лошо, но ще трябва да се регистрираш с личната си карта. Няма проблеми, мило, само ако може преди това да идем до някъде да си взема цигари и вино. ОК, миличък. Минахме, взехме, и отидохме на нейното прекрасно място. Прекрасното място наистина изискваше регистрация, написах си истинското име, тогава всъщност дадох и двайсетте лева, система, разбирате. После се качихме два етажа с бледо зелени стени като в родилно отделение за недорасли, тя извади едно ключе и влязохме в стаята - същите бледо зелени стени, вече наистина бях в родилното. Мебелировката – горе на тавана крушка без лампион, легло колкото за един по-дебел, масичка 50 на 40 см., естествено проядена от някакви гадини (някой се беше опитал да замаскира това със зелена боя, всъщност тя беше навсякъде, тази зелена боя, дори леглото беше със зелен матрак, нямаше чаршафи), прозорчето беше метър на метър, гледаше към моста, и, най-важното, което ме впечатли, имаше огромно квадратно огледало точно срещу леглото. Каза, че имаме половин час. Чудесно, казах, само да отворя виното да пийна малко, ти искаш ли, не, аз не пия. Добре, аз пия. Отворих го и си сипах, бях взел две пластмасови чаши и все пак й сипах. Не я докосна, но не губеше време, веднага започна да ми пипа чатала. Чакай, чакай малко. Легнахме, тя се опита да ме съблича. Чакай, чакай малко. Докато ръцете й се разхождаха тук там гледах крушката на тавана, после това огромно огледало. После нещо параноясах. Попитах я дали случайно няма камера зад това огледало, и такива работи. Това я разсмя. Разкопча ми панталоните, но й дръпнах ръцете и ги задържах. Казах й, че не мога. О, не се притеснявай, остави на мен. Не, не, наистина, не мога. Сипах си още вино. Лежахме си. Мина този половин час. Помолих я да останем още половин час. Защо, пита, ами искам да си поговорим, казах. Добре, няма проблеми, но ще трябват още 30 кинта. Дадох й 40. Не помня какво сме си говорили, но не беше монолог, и тя казваше по нещо. Стана време да си тръгвам, беше много мила, и й подарих шала, който Ашката ми даде. Излязохме, минахме две пресечки, и неочаквано ме прегърна и каза, че съм най-милият човек, когото е срещала. Доповръща ми се. После се обърна и изчезна, там, където обикновено изчезва. Поседях, взех си една бира, седнах на тротоара и пресметнах. Имах около 150 лв. или някъде там. Допих бирата и отидох в най-близкия публичен дом, макар и маскиран естетически. Беше към 2.30 ч. Не изглеждах като хората, които онези във фоайето са свикнали да виждат, казаха ми, че има частно парти, но нещо размислиха, и ми казаха, че ако искам да вляза трябва да дам 40 лв., срещу които ще получа освен достъп и безплатно уиски. Дадох и влязох. В първия момент не виждах нищо, червената светлина винаги ме обърква. Имаше 5-6 кожени сепарета, повечето празни, на едно само седяха момче и момиче. Успоредно на сепаретата имаше дълъг висок подиум с два пилона в двата края, по които се разхождаха руси момичета. Всички бяха руси. Излизаха от една вратичка, увъртаха се около единия пилон, после с няколко движения – елегантни колкото можеха, се приплъзваха до другия пилон, там пак правиха по някой номер, после се опитваха да забършат някой, седящ на бар-столовете до подиума. Аз седях на един от тях. Всички останали столове бяха празни. Взех си безплатното уиски, и си го пиех, и гледах тези чудесни крака на нивото на очите ми. В този момент се интересувах само от уискито. След около 15 минути до мен се приближи пича от онова сепаре, дето седеше с мацката. Попита ме дали случайно искам да се присъединя към тях. Отказах. Седях и си зяпах минаващите крака пред лицето ми. Доста се бях унесъл, но нямаше как да не забележа едно къдраво същество, което се наведе над мен и над чашата ми, държеше сутиена си в ръка, и ме попита гальовно дали не искам да седнем в някое сепаре. Благодарих й, казах не, съжалявам. После станах и отидох в другия край на помещението, там имаше малък кръгъл бар с пилон в средата, където полугола амазонка наливаше питиета, и ако й дадеш двойно се врътваше два-три пъти около пилона. Пих едно уиски, хареса ми как се завъртя. После пак се върнах на предишното си място, поръчах си нещо. Не след дълго вдъхнах нов аромат и ново лице потопи косата си в чашата ми. Какво пък толкова, давай да ходим в шибаното сепаре. Седнахме. Каза ми без заобиколки, ако искаш да седя при теб, вземи ми бутилка шампанско. Няма проблеми, викай сервитьора. Онзи дойде с онази сметка от 120 лв., и на мен ми прилоша. Не знам на кой бях по-симпатичен, но след известни уговорки се разбрахме да й взема само чаша шампанско, 20 кинта. Почна да ме опипва, стана ми приятно, вече сънувах, тази червена светлина, черни меки ъглови сепарета, музика от 60-те. Взех й още една чаша. Не знам дали по принцип така прави, вероятно, но ми каза (дежаву), че съм много мил, свали си сутиена, прегърна ме, и аз й бръкнах в гащите. Не вярвах, че може да е толкова мокра. Не знам точно колко още сме пили, но когато ми каза, хайде да идем в една стая, аз веднага казах добре. Имаш ли 120 лв, миличък? Порових се тук там и се оказа, че съм с 20 стотинки. Е, съжалявам, скъпи, и без да се усетя дойде едно добро момче от персонала и ме помоли учтиво да си тръгвам. Учтиво си тръгнах. Беше към 6 сутринта, треперех от студ, и за щастие рейсът дойде веднага. Обичам сутрешните рейсове, хората са сънени, или пияни, или изобщо ги няма, и, най-вече, няма контроли. Спокойствието, което ме обзе, ме приспа, докато някой ме сръчка не много нежно. Карти, приятелю, билети. С 20 стотинки съм братче, нямам. Слизай да не те сляза аз. Мир, братко, мир, да го духаш. Бях на около 30 минути пеша до вкъщи, не е много, но тогава, повярвайте ми, метрите бяха километрови писти. По пътя се сдухах страшно, и звъннах на един приятел. Той първо нещо измърка, после препсува, накрая ме пита какво става. Разказах му криво ляво, чудех се как ще възстановя оборота, той послуша, каза хаха, добро изпълнение, истински мъж. Готин тип е той. Затворих. Рейсовете почнаха да идват един след друг и много шумяха, не издържах това, затова слязох долу в канала на Перловската, там е по-тихо, а и ми е на път за вкъщи. Истински мъж? Истинско лайно.