Момчето и момичето седяха в стаята, отоплявана от старата печка с един работещ и един изгорял реотан. От време на време се прокашляха, момчето кашляше по-често и по-гърлено. Бялата котка стоеше на разстояние, макар че много й се искаше да дойде до печката. Нещо я плашеше, имаше нещо във въздуха, и тя стоеше там, на оранжевия стол, и мижеше. Момчето държеше малкото момиче в скута си, а то му подръпваше брадата.
         – Хей, чичо, защо си по пижама? – попита то.
        – Чичо е болен, миличка.
        – От какво си болен?
        – Главата ме боли миличко. Има нещо в главата ми.
        – Какво има в главата ти?
        – Много мисли, душичко. Повече отколкото трябва.
        – И от това ли те боли? И аз имам много мисли, но не ме боли от тях.
        – Защото са хубави мисли, душко.
        – Твоите не са ли хубави?
        – Бих искал да са, малката ми.
        Момчето стисна детето, което избърса сълзите му. По телевизията даваха рисувано филмче, в което и двамата от време на време се заглеждаха. Звукът беше намален, чуваше се само жуженето на печката, тихо хлипане и тихия разговор.
        – Защо говориш тихо, чичо?
        – За да не те изплаша, шушонче.
        – Не ме плашиш. Още ли те боли главата?
        – По-малко.
        – А за какво си мислиш? Виждам ти бузата.
        – Аз имам още една, шушок. Ама не я виждам.
        – Така ти се е счуло.
        – Често ми се случва, да чувам разни неща.
        – Чук-чук! Това чу ли го?
        – Чух го!
        – Виждаш ли, чичо, нищо не ти се счува, аз НАИСТИНА казах това.
        – Знам, куки.
        Момичето седна на земята, поотдалечи се от печката, взе един изхабен флумастер и започна да рисува на едно листче. После го остави, скри се зад мъничкото канапе и започна да джафка. Момчето също заджафка. Двамата се засмяха.
        – Аз какво чух? От къде ли се издава това? Не може ли да спре?
        – Искаш ли да спре?
        – Да.
        – А мяу мяу?
        – Откъде се издава това? Я да вида ааз… няма никой. Искам да пуснеш това.
        – Кое?
        – Което казва ДЖАФ ДЖАФ.
        – Джаф джаф, пипонко.
        – А чичо, ти наистина ли тази нощ си излязъл, и не си се прибрал, и си бил в тази голяма къща, в която не е имало никой, и си стоял там до сутринта?
        – Това е само сън, миличко, който разказах на тати.
        – Но не те ли беше страх?
        – Страх ме беше, но не много.
        Момчето излезе за малко, отиде до кухнята и си сипа чаша вино. Като се върна, момичето беше гушнало котето. Пусна го и попита укорително:
        – Пак ли се почва с виното?
        – Това не е вино, плъхче, това е сокче.
        – Да бе, сокче, ти така ще ми кажеш.
        – Което е сокче за мен, е вино за теб. Я да видим какво си нарисувала.
        – Не искам. Исках роза, но не прилича.
        – Как да не прилича, съвсем като истинска роза е! Даже мирише на роза!
        – Абе, глупчо!
        – Абе, глупаче!
        Пак се разсмяха. Момичето се гушна в момчето и замърка като коте. Отвън се чуваха гърмежите от празнични фойерверки. Лаеха кучета и пищяха клаксони, наред с виковете на пияни минувачи. На вратата се звънна. Момчето отвори.
        – Абе, животно, пак ли пиеш пред детето? Какво си му наговорил? Повече няма да я водя тук! Ще стане пак като снощи!
        – Какво стана снощи, чичо?
        – Нищо, дете, чичо просто заспа.
        – Тогава тати защо ти се кара?
        – Тати не ми се кара, пупи, просто бърза.
        – Лека нощница, чичо!
        – Лека постелка, лъжичко!
        След като си тръгнаха, момчето изключи печката. Сложи една шапка, легна на леглото, и се зави с двойно одеяло. Котката се престраши и дойде при него. Отвън зарята продължаваше.