"Моето име е Балкан, нейното - Европа."
Милорад Павич

          Проблемът за отношенията между Изтока и Запада, за Балканите и Европа вълнува мнозина балкански автори. Този проблем заема същностно място и в творчеството на босненския писател Иво Андрич. През 1945 г. излизат трите най-известни произведения на Андрич: романите “Мостът на Дрина”, “Травнишка хроника” и “Госпожицата”, през 1954 г. се появява и малкия му роман “Прокълнатия двор”¹ , междувременно Андрич пише и лирика, есеистика, разкази. През 1961 г. на Иво Андрич е присъдена Нобелова награда за литература, която е и първа Нобелова награда на Балканите. Така в живота си писателят успява да почувства досега на Запада с Изтока, след като преди това го е описал в романа си “Травнишка хроника”. Може да се предполага, че това свое произведение авторът е ценял най-много, тъй като основен топос в него е родния му град Травник. “Травнишка хроника” е и единственото от “големите” му произв едения, в което са изразени двете гледни точки при досега си с другостта – гледната точка на човека от Ориента спрямо човека от Запада, и гледната точка на европееца спрямо човека от Изтока.
         В известна степен темата за човека от Изтока и човека от Запада е номинирана още в заглавието на романа - “Травнишка хроника (Консулски времена)”. Първата част на заглавието (“Травнишка хроника”) номинира мястото на действието – град Травник. Втората част (“Консулски времена”), която е поставена в скоби, но е част от заглавието, номинира присъствието на консулите (френските и австрийските), на хората от Запада.
         Действието в “Травнишка хроника” обхваща период от около седем години (от 1807 до 1814 г.) и напълно се покрива с времето на пребиваване на френския консул Жан Давил в босненския град Травник. Малко след пристигането на Давил, в Травник пристига като негов помощник и младият Дефосе. По-късно се открива и австрийско консулство в града, в което се сменят двама консули - Йозеф фон Митерер и фон Паулич. Така Иво Андрич осъществява художествения модел “европеецът на Балканите”² , като хората от Европа са консули от различни поколения, с различния разбирания, Давил и фон Митерер със семейства, а фон Паулич без семейство. Все пак романът започва и завършва с пристигането и със заминаването на Жан Давил, неговото пребиване в Травник е и втората рамка на творбата (първата е очертана от пролога и епилога). Най-често животът в Травник и въобще в Босна е предаван през неговите очи, в своите доклади той описва своите наблюдения върху живота в Травник като например лошотията и омразата на местните турци. Образи-символи като “земята-котловина”, “мрака” и “тишината” стават символи на живота в Босна през погледа на човека от Европа. На такъв фон мотивът за светлината се появява като къс от друга култура и цивилизация, като къс надежда или хубав спомен. В този смисъл една от най-силните символни картини в романа е описанието на нощта в Травник: мълчанието и мракът на сгушения между два склона градец и на всеки от тези два склона по една светлинка, светлинката от свещта, на която френският консул пише своите доклади и поеми и светлинката от свещта на австрийския консул.³ Двамата консули се противопоставят на тази тишина с помощта на своето слово, светлинките символизират духовната култура и цивилизованост на човека от Запада, които контрастират на тъмнината и на бездуховността в босненския гр ад. За Давил “ тишината” е израз на духовната смърт. За френския консул “тишината” на Босна е още по-голяма заради непознаването на езика. Неговото “консулско слово” се реализира като антитеза на босненската “тишина”.⁴ Така Давил пише непрекъснато доклади, писма, стихове, поеми, епос за Александър Велики (тове е “един вид замаскиран духовен дневник на Давил”⁵), трагедия за смъртта на на Селим III и др. Но Давил не е пълна антитеза на Босна. Давил е човекът, който непрекъснато “спори” с Босна, съпротивлява й се, анализира я, размишлява за нея, преодолява я, а накрая се оказва в най-голяма степен заразен от нейната “ориенталска отрова”.⁶ В много по-голяма степен антитез а на човека от Изтока е 23-годишният помощник във френското консулство Дефосе. Като “дете на новото време”⁷ го определя Иво Андрич в портретната характеристика. Дефосе също иска да се противопостави на тишината на Травник със силата на словото – той иска да напише книга за града, среща се с много хора и непрекъснато си води бележки, но вътрешно се чувства също толкова нещастен, колкото и генералният консул. Давил и Дефосе притежават гледната точка на чужденеца към Босна, но по отделно те имат различен поглед върху живота в босненския град.
         Мотивът за светлината се открива и в една друга символна картина – всяка нощ на гроба на Абдулах паша трепти слаб отблясък от свещта, която непрекъснато гори там. Тази светлина е там дори когато другите светлини в града още не са запалени или пък вече са изгасени.⁸ Според Травнишките летописци по време на неговото владичество хората добрували, а преди смъртта завещал имота си на местни учереждения. Тук вече мотивът за светлината съвсем ясно е в противовес на мотива за тишината като символ на всякакъв вид застой, включително и на смъртта. И докато малката свещ свети постоянно на турските гробища, на гроба на Абдулах паша, в конака хазнадаринът на сегашния везир Баки, като пълна противоположност на прославилия се с добри дела отколешен владетел, обикаля стаите и гаси свещите, за да не се харчат “излишни” пари. ⁹
         В същото време босненци са затворени за новото, за чуждото. При първото посещение на Давил в конака той се сблъсква с отрицателните реакции на местното население (хули и клевети), които го съпътстват по пътя към конака. Показателна за враждебността на босненци е и липсата на пътища. "Мисля, че днес в Европа няма друга такава страна без пътища като Босна. Този народ, за разлика от всички други народи по света, има някаква непонятна, извратена омраза към пътищата, които всъщност означават напредък и благосъстояние; в тази нещастна страна пътищата не се запазват и не траят дълго, като че съми се рушат" - казва консулът Давил. (с. 86), а Свещеникът му обяснява: "Между нас казано, дори и когато турците оправят пътя, нашите хора го разкопават и развалят още при първия дъжд ил сняг. Така поне донякъде отклоняваме нежеланите гости" (с. 87). На любопитството на Дефосе, селяните отговарят, че нарочно разрушават пътищата. Всеки чужденец е посрещан с враждебност в Травник. Австрийският консул фон Митерер също е посрещнат враждебно в босненския град, а неговата съпруга Ана-Мария изключително трудно понася пребиваването си в Босна.
         В началото лекарят Давна осигурява връзката между конака и френското консулство, връзката между човека от Изтока и човека от Запада, необходимото сцепление между различните езици и култури. На първо време Давна е най-подходящ за тази роля, защото е натурализиран французин, в началото живял във Франция, но след това отишъл да работи в Цариград. Той е живял почти еднакво време и на Запад, и на Изток. Андрич е изградил неговия образ като средищен – човек, намиращ се на границата между две цивилизации, между две култури, между Изтока и Запада.¹⁰ Ето как се говори за Давна, а в по-широк план и за човекът от Изтока: "От ранна младост на Изток Давна беше придобил много от чертите и навиците на левантинците. А левантинците бяха хора без илюзии и скрупули, без лице, т.е. с много лица, принудени да се показват ту снизходителни, ту смели, ту потиснати, ту възторжени, защото това бяха за тях необходими средства в борбата за живот, която в Левант беше по-трудна и по-сложна откъдето и да било другаде по света. Чужденец, хвърлен в тази неравна и тежка борба, потъваше целият в нея и загубваше живота си на Изток, ала го опознаваше само отчасти и едностранно, т.е. интересуваше го само ползата и вредата от борбата, която беше принуден да води. Чужденците, които като Давна оставаха да живеят на Изток, в повечето случаи усвояваха от турците само лошите, отрицателните страни на характера им и не бяха в състояние да открият и възприемат нито едно от техните добри, благородни качества и навици" (с. 50). Съдбата на този несбъднал се човек проличава още по-ясно в образа на лекаря на австрийското консулство Колоня. Въпреки че е живял повече време в Леванта, неговото потекло е от Италия, където е прекарал и младостта си. Но тук Колоня остава лекар без пациенти, за него не се знае почти нищо, а и никой не се интересува. Австрийските консули се отвращават от него, левантийците не го разбират. На Дефосе Колоня разкрива драмата на хората като него: “… това са мъките на християните от Левант, които вие, хо рата от християнския Запад, не можете н икога напълно да разберете, а още по-малко могат да ги разберат турците. Това е съдбата на левантинеца, защото той е poussiere humaine, човешки прах, който с мъка се движи между Изтока и Запада, без да принадлежи нито към единия, нито към другия, еднакво прогонван и от единия, и от другия.”¹¹ Мистериозната смърт на лекаря, насилственото му потурчване след нея, пресилената угриженост на австрийския консул за погребението, парадоксално задържат Колоня на границата между двата свята дори и след кончината му.
         Отношенията между консулите и турците в Травник в лицето на везира и на неговите приближени са привидно добри. По време на консулството на Давил се сменят трима везири – Мехмед паша, Ибрахим паша и Силиктар Али паша. Мехмед паша уважава френския консул, защото дълбоко уважава Френската империя. Ибрахим паша значително повече се сближава с Давил, като за него консула е не толкова французин, колкото човек, с когото може да сподели своите грижи и тегоби. Все пак различията в ценностните системи отново изникват като широка пропаст. Човекът от Запада, човекът на Цивилизацията многократно се сбъсква с тоталната антицивилизованост на човека от Изтока. Най-ясно това проличава при една случка: двамата консули са поканени в конака, везирът се хвали с успехите на своя кехая при потушаването на въстанието в Сърбия, черпи гостите си с лимонада и някак между другото им показва новите трофеи – отрязани човешки органи.¹² Същата антиц ивилизованост на турците се проявява и при двата техни бунта в Травник. При втория те избиват наред сърбите по улиците, а също и случайни хора, предизвикват масови кръвопролития.
         Хората от Запада се променят по различен начин при досега си с хората на Изтока. Към края на романа Давил вече няма сили в себе си да се противопоставя. При последната смяна на везира, той вече не реагира по никакъв начин. Босна променя Давил и след седемте години, прекарани на Изток, той вече е по-близо до ритъма на босненския град. Страхува се от промени, от новини, от бъдещето. По напълно противоположен начин се отразява пребиваването в Босна на Дефосе. Още с пристигането си той започва да обикаля из Травник и околностите му, да разговаря с хората, да ги разпитва и да търси близост с всеки. Дефосе обаче не успява да се докосне до тишината на града, а само до външните белези на хората, държи се като любопитен турист, за който това е поредната посетена страна със своите характерни хора и проблеми. Затова накрая си заминава без да изпитва никаква носталгия, остава недокоснат от магията на Босна. Най-голяма е промяната при Жак Фресине. Той пристига в Тр авник, след като е прекарал две години в Сараево. Младият помощник на консула е разочарован и отчаян, което личи и от външния му вид: ръцете му треперят, в гласа му се долавя горчивина. Това е така, защото този човек от Запада е в постоянен спор и борба с обкръжаващата го действителност. Той иска да се противопостави на това, на което няма как да се противодейства. Той не може да намери своето “оръжие” срещу “ориенталската отрова” и постепенно Изтокът го разяжда и озлобява.
         Любопитно е да се проследят отношенията между човека от Изтока и човека от Запада и на нивото на любовта към другия пол. Бръснарският чирак Салко Малухия се влюбва в дъщерята на консула фон Митерер Агата, често я наблюдава тайно, но Салко така и не посмява да се доближи поне веднъж до девойката и неговият сблъсък с човека от Запада завършва трагико-комично. Значително по-успешен е контактът на младия Дефосе с девойката от Долац Елка. Любовта между двамата започва като игра, но постепенно се разраства. Когато стига до кулминацията си, Елка се разплаква, коленичи пред младия консул и го моли “да не й отнема моминството”, след което избягва. И тъй тук е очевидно пълното разминаване в ценностните системи на човека от Изтока и на човека от Запада. Това е така, защото в любовта човек разкрива себе си в най-голяма степен.
         Темата за човека от Изтока и човека от Запада Иво Андрич разработва и в други свои произведения: в разказите “Писмо от 1920 година” и “Змия”, в недовършения роман “Омер паша Латас” и др. В “Писмо от 1920 година” се разказва за младия лекар Макс Левенфелд, който е роден и израснал в Сараево. Той напуска Босна, като на сбогуване казва на приятеля си: “…Аз цял живот ще бродя със спомена за Босна, като с някаква босненска болест, чиято причина – не зная точно – е може би в това, че съм роден и израснал в Босна, или може би в това, че никога повече няма да се върна в нея. … А ако все пак трябва с една дума да кажа какво е онова, което ме гони от Босна, бих казал: омразата.”¹³ След време Макс изпраща писмо до своя приятел в Босна, в което се доизяснява: “Между вашите любови и вашите омрази отношението е същото както между н ашите високи планини и хиляди пъти по-д ълбоките невидими геологически пластове, върху които те лежат. И така – вие сте осъдени да живеете върху дълбоки слоеве експлозив, който от време на време се пали именно от искрите на тези ваши любови и на вашата огнена и свирепа чувствителност.”¹⁴
         Хората от Изтока съзнават тежката си съдба и се борят с нея. В Травник – топосът на действието в “Травнишка хроника” - съжителстват хора от три религии, преживели много мъки и изстрадали и малкото, което имат, поради това приемат с недоверие новите неща и промените. Още повече действието се развива в началото на миналия век, а в началото на всеки век страхът от предстоящето е по-голям, ако допреди това съдбата на хората е била тежка. Затова тяхното отношение към човека от Запада, дошъл на Балканите, е силно резервирано.
         Хората от Запада, озовали се в котловината на Травник, се чувстват като в една “тъмница”, където нищо не се променя, а не се виждат и пътищата по които може да настъпи промяна. Те се сблъскват с ориенталската злоба, с ориенталските лъжи, но по различен начин възприемат “другостта”. Това личи най-ясно в лицето на двамата представители на френското консулство – Жан Давил, съвременник на революцията от 1879 г., е по-близо до хората от Изтока и се влияе от тях, докато 23-годишният му помощник Дефосе не се “заразява” от Ориента, а заменилият го Фресине – също от неговото поколение – понася твърде трудно живота си в Леванта.¹⁵
         Накрая на романа консулите си заминават от Травник и “консулските времена” свършват, но “Травнишка хроника” продължава… И ако нещо се е променило за кратко, то скоро всички ще забравят, че са идвали консули и всичко ще продължи да си върви “както е от памтивека”. ¹⁶
         В романа си “Травнишка хроника [Консулски времена]”, който е писан по документи и летописи, Иво Андрич представя един малък период от историческото развитие на Босна в началото на 19 в. В тези “консулски” времена човекът от Изтока и човекът от Запада взаимно се възприемат като чужденци и не могат да осъществят пълноценен и дълготраен контакт помежду си. Двеста години по-късно някои неща са се променили, някои си остават същите. Дали вече сме открили тези ценности, които ни сближават със Запада и тези, които трябва да ни оразличават? Хората от Запада все още не възприемат тези от Изтока като равноправни на тях. Няма ги и нужните предпоставки затова.

Бележки под линия:

¹ . Приемам, че "Прокълнатият двор" е роман, въпреки малкия си външен обем, тъй като има множество сюжетни линии, които накрая се сливат.
² . Игов, Св. "Иво Андрич". С., 1992, с.111
³ . Андрич, И. "Травнишка хроника [Консулски времена]", С., 1975, пр. Сийка Рачева, с. 111, на някои места ще бъде посочвана страницата в скоби, а на други с бележка под линия (извинявам се за неудобството)
⁴ . Игов, Св. "Иво Андрич". С., 1992, с. 138
⁵ . Андрич, И. "Травнишка хроника [Консулски времена]", С., 1975, пр. Сийка Рачева, с. 90
⁶ . Игов, Св. "Иво Андрич". С., 1992, с. 138
⁷ . Андрич, И. "Травнишка хроника" [Консулски времена]", С., 1975, пр. Сийка Рачева, с. 70
⁸ . Пак там, с. 136
⁹ . Пак там, с. 183
¹⁰ . Ничев, Б. "Андричевите разкази" - В: "Литературна класика и съвременност", С. 1990, с. 280
¹¹ . Андрич, И. "Травнишка хроника [Консулски времена]", С., 1975, пр. Сийка Рачева, с. 280
¹² . Пак там, с. 206
¹³ . Андрич, И. "Писмо от 1920 година" - В: "Летуване на юг", съст. и прев. Игов, Св., Варна, 1989, с. 43
¹⁴ . Пак там, с. 46
¹⁵ . Книпович, Е. "Травнишка хроника" и някои общи тенденции в творчеството на Иво Андрич" - В: Андрич, И. "Травнишка хроника [Консулски времена]", С., 1975, с.10
¹⁶ . Андрич, И. "Травнишка хроника [Консулски времена]", С., 1975, пр. Сийка Рачева, с. 445