Емилиян Николов

проза

Литературен клуб | съвременна българска литература | страницата на автора

 

Когато две книги се наговорят

 

Емилиян Николов

 

 

         Обичах да чета точно на тази пейка в парка, въпреки че практически погледнато тя не беше разположена подходящо за нужното усамотяване. Беше близо до кръстопътя на две широки алеи. Многото минаващи хора не ми пречеха на четенето, но за сметка на това пейката бе в такава точка на парка, че вдигнеш ли поглед от книгата – било защото е краят на главата и авторът ти е дал право на пауза или пък защото ти самият си решил, че ти трябва време, за да осмислиш прочетеното – та вдигнеш ли поглед, във всички посоки ти се открива прекрасна гледка. Можеш за миг да обхванеш компанията младежи в беседката без да успееш отдалече добре да различиш какво точно правят, но да предположиш, че играят някоя игра на карти; да упрекнеш с поглед двете баби до чешмичката, които бързат на наваксат с клюките; да видиш, че все пак преобладават майките с деца и накрая да се поблазниш да се приобщиш към компанията младежи, които пият бира, насядали по турски на тревата. Леко прикрити в падинката зад алпинеума, за да не се виждат от бялата будка на полицая.
         Затворих книгата. Беше „Пилето“ на Уилям Уортън с подобаваща „пилешка“ корица – в жълто и тъмнокафяво. Джобен формат. Можеш да я носиш в джоба на джинсите си и да я отваряш, когато ти скимне. Утре щях да продължа да чета. Естествено пак на същото място, стига да е възможно. Беше ми станало нещо като ритуал. Идвах всеки ден по едно и също време в този парк и четях приблизително еднакъв период от време точно на тази пейка. Е, ако беше заета, четях на друго място, но тогава четенето не винаги ми спореше и често се налагаше да си тръгна. Ясно е, че ме смятаха за луд. Когато не бях в отпуска както сега, идвах само в събота и неделя. Тогава обаче паркът гъмжеше от хора. Освен когато времето беше лошо. Тогава и аз предпочитах да си седя вкъщи с дебелите книги, които не ставаха за разнасяне насам-натам. Скоро прочетох „Пилето“. Бях гледал и филма – вероятно е било в „Одеон“ още по времето, когато се казваше „Дружба“.
         Извадих следващата книга – „Среща с Рама“ на Артър Кларк, пак джобен формат, от легендарната поредица „Галактика“. Насочих се към моята си пейка в парка с твърдото намерение точно там да започна да чета книгата, а не да правя откъслечни зачитания в метрото или другаде по пътя. Но приближавайки по алеята между дърветата, още отдалече забелязах, че на същата пейка, на която обичайно четях, беше седнал някакъв младеж, който четеше малка книга с наполовина жълта, наполовина кафява корица.
         Лесно познах, че е „Пилето“ на Уилям Уортън, защото и дебелината беше същата, а се различаваше и картинката на корицата – пиле с глава на човек. Същото издание на книгата като моето. Не мога да скрия, че останах много изненадан. Е, със сигурност поне не беше моят екземпляр – него бях занесъл вчера вкъщи, за да отбележа, че съм прочел книгата в читателския си дневник. Записвах си дори броят на страниците и поради това нямаше как да го оставя веднага след прочитането му на някое място в парка, че да може веднага и друг да го прочете. Разгледах младежа, който четеше, погълнат от книгата. С черна тениска и леко протъркани джинси. Спортни обувки. Погледнах лицето му. Май го виждах за първи път. Жалко, че не беше някоя девойка. Щеше да бъде добър повод да я заговоря и можеше да стане хубава свалка.
         Започнах с предположенията. Вероятно този човек ме беше видял в някой от предишните дни да чета тази книга. Станало му е любопитно, особено след като е забелязал как настървено я чета. Пожелал е и той да я прочете. Намерил я е в домашната библиотека на родителите си или я е купил от някоя антикварна книжарница. Дошъл е днес в парка и, след като е видял, че тази пейка е празна, е избрал да чете на нея.
         Но нещо ми подсказваше, че истината е друга. Че става дума за чисто проба случайност и това си е. Наречете го предчувствие. Този младеж за първи път идваше в парка и това, че беше избрал точно тази пейка, беше абсолютна случайност. Минах няколко пъти по алеите покрай пейката, оглеждайки за друго свободно място, но все хвърлях поглед към моето си място. Любопитството продължаваше да ме гложди. Освен това някак си не вървеше. Не беше естествено. Беше изключение от нормалния порядък на всекидневието, в което такива съвпадения са невъзможни. И какво сега. Аз да седна да чета на друго място, а да оставя някой да чете същата книга, която бях чел и аз до преди ден и то на същата тази пейка в парка, до кръстопътя на двете алеи. Все едно че бях оставил невидима бележка – „Книгата е хубава. Преводът е добър. Препоръчвам първото издание на „Народна култура“, джобен формат, с жълто-кафява корица.“ Много ясно, че не бях оставял такава бележка. Идеше ми да отида, да му издърпам книгата от ръцете и да го попитам – „Как разбра, че вчера четох тази книга точно тук. И че е хубава. И че бих се радвал и друг да я прочете. Ама не ми е хрумвало да е точно на моето си място. И пак те питам – защо, по дяволите, от милионите, от милиардите книги по света, си взел да четеш точно тази. Вярно, че е хубава, ама има и други добри книги. И да не би случайно вкусовете ни за литература да съвпадат. И...“ Но нека да го оставя да почете преди да го заговоря. Мога да го попитам за мнението му за книгата. Макар че най-много ме глождеше мисълта, че това е някакво невероятно съвпадение и исках да съм сигурен, че е така и да проуча механизма на това съвпадение. Вратата леко се открехна.
         Приближих до бялата будка на полицая и почуках на стъклото:
         - Извинете, можете ли да ми кажете дали този човек, който чете на пейката ей там, е идвал друг път в този парк? Аз поне го виждам за първи път.
         - Вървете си по пътя и не се месете в чуждите работи – дойде троснатият отговор от „бункера“.
         - А дали е възможно вчера или оня ден да е минал оттук? – упорствах аз.
         - Нищо чудно. Оттук минават много хора. Не бих могъл да запомня всеки. Но този май никога не съм виждал.
         Разговорът ми с полицая започна да потвърждава предчувствията ми, че става дума за изумителна случайност. Тази случайност обаче все повече започваше да ме интересува, защото вярвах и в някаква своебразна магия на това място, която е привлякла този младеж, който да чете същата книга, която аз бях чел вчера на същата пейка. Все едно че единият екземпляр на книгата е подшушнал на другия, че някой го е чел с огромен интерес в еди кой си парк на еди коя си пейка и че там се чувства много добре, затова нека да накара притежателя си по някакъв начин да отиде на това място и да го прочете там. Съзнателно отлагах разговора си с четящия, за да отложа окончателния отговор. Страхувах се, че магията моментално ще бъде развалена. Приближих към пейката и седнах на нея, от другата страна. Не обичах да прекъсвам някой докато чете без основателна причина. Но той вдигна глава и погледна към мен. Тогава попитах:
         - Извинете, често ли идвате в този парк?
         Младежът ме погледна подразнен от тривиалността на моя въпрос. И отговори още по-тривиално:
         - Не, аз не съм от този град. Пристигнах днес сутринта. Чакам хазяйката да ми се обади, когато квартирата бъде освободена от предишния наемател.
         Не казах нищо повече и се запътих към къщи. Леко усмихвайки се.

 

 

 

Електронна публикация на 13. май 2009 г.
©1998-2019 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]