На границата между 2007 и 2008 г. излязоха три дебютни стихосбирки на поети, които вече познавахме от техни публикации в периодиката и от участията им в различни публични четения – например в инициативата „Литурне“. „Стратегии за дълбоко дишане“ на Марица Колчева, „Портрети отблизо“ на Мария П. Василева и „Никакъв портрет за художника“ на Антон Терзиев. Тези книги заживяха със своите читатели, имаха своите премиери и възторжени рецензии, а през 2008 г. попаднаха и в мрежите на различни конкурси. В края на годината изненадващо за мнозина стихосбирката на Марица Колчева получи специалната награда на най-големия литературен конкурс в България (така мисля аз) и един от малкото, който не е имал недостоен награден – конкурсът „Иван Николов“ на издателство „Жанет-45“- Пловдив. Не само заради това реших да отделя малко повече внимание на тази книга.
         В първите рецензии за стихосбирката - на Едвин Сугарев (в. „Литературен вестник“, приложение „Столица“, ноември 2008 г.) и на Яница Радева (в. „Политика“, бр. 193, 28 декември 2007 г.) – се отбелязва от една страна неоспоримата уникалност на поезията на Марица Колчева, и от друга уважението към други текстове от съвременната българска поезия (Силвия Чолева, Надежда Радулова, Виргиния Захариева). Към списъка можем да добавим и имена на Георги Господинов и Петър Чухов. В същото време многобройни са нишките към поети от нейното поколение - Веселина Сариева, Мартин Златев, Димитър Кенаров, Стефан Иванов и др.
         Самото заглавие задава неочаквана целенасоченост. Лирическият герой има причина да начертае стратегия. „Живее в къща / с много / стълби“ („Стратегии за дълбоко дишане“, с.41). Дълбокото дишане предполага движение, желание да се опознае заобикалящия свят, но в същото време възможност за завръщане и преминаване отново в състояние на интровертност. От една страна е къщата със своите предмети и звуци, с родителите, от другата – широкият свят. Стратегиите се отнасят от една страна за тялото - мислено като ранимо и чупливо, но те са и стратегии за разрушаване на стереотипи, за свободно живеене без съобразяване с условности. Затова и във всяко обикновено, банално и монотонно повтарящо се всекидневно действие, трябва да се вмъкне приказен елемент. Така в стихотворението „Sofia by night“ – „на Женския пазар рано сутринта / една лампа още свети / а Аладин спи / до сергията за килими“ (с. 19). В стихотворението „Параолимпийски приказки“ всички герои са взети от приказки и романи за деца. Друга стратегия за разрушаване на баналното е инверсията - в стихотворението „Отсъствие“ съседите се приканват да „поливат котката“, което е и начин да се каже с по-малко думи да се храни котката и да се поливат цветята. Стихотворението „Нож и ден“ създава цял един свят, в който крехките и острите предмети са редом един до друг, но когато „огромната надуваема котка / се пръсва / и стаята се изпълва / с мъркане“ (с. 47). Така крехкото и лесно ранимо тяло оставя след себе си само приказна красота. Да имаш крехко тяло означава да се откажеш от сигурността. „Тялото е смаяната, взривена сигурност“ – казва Жак-Люк Нанси в „Corpus“¹. Тялото е отказ от окончателността. Размерът може да се променя. „Една жена / по-малка от китайска капка / един мъж понесъл големия куфар / с етикетче за името“ (с.30). Да имаш чупливо тяло означава да не изключваш чудото като възможност – ако някой те изпусне от високо, може да не се счупиш: „Сутринта изпуснах една стъклена чаша / и тя / не се счупи“ (с. 50). Да имаш крехко тяло означава бързо да влизаш в различни роли – чупливото тяло може да е кристална топка за предсказване на бъдещето (стихотворението „Мъртва клетка попаднала...“), стрелка на часовник („телата им стрелки / на часовник ударил полунощ“). Да имаш крехко и чупливо тяло, да си се отказал от сигурността, означава, че не си се отказал да се променяш. Да не си се отказал да променяш и света около себе си, да нарушаваш неговата досадна повтаряемост. Да имаш крехко тяло означава да се страхуваш, но и да усещаш, когато другите се страхуват. Да бъдеш в света като го възприемаш с всяка фибра на кожата си.
         В „Стратегии за дълбоко дишане“ на Марица Колчева липсва гръмкост и поучителност, и слава богу. Липсва досадна претенциозност. Липсва досадната забитост в българското, но не липсват български реалии. За сметка на това има премерена ирония, ненатрапващи се езикови игри, широк спектър от алюзии. Има удивителна езикова премереност. Няма нито една излишна дума. Чрез едно майсторско движение на погледа читателят попада в един свят колкото приказен, толкова и наситен с конкретни предмети, фотографирани до най-малкия детайл. Освен визуални, стиховете създават и великолепни звукови и вкусови образи.
         Признавам си, че когато след първия прочит затворих книгата на Марица Колчева, имах чувството, че пръстите ми лепнат от захарен памук, а дрехите ми всеки момент ще се превърнат в хвърчила и ще ме понесат към облаците. Непосилната лекота на сравнението плаши и мен.

---

¹ Жан-Люк Нанси, „Corpus“, С., 2003, с. 24

„Стратегии за дъблоко дишане“, Марица Колчева, София, 2007, Изд. „Жанет-45“.