Ранните сборници с разкази на Светослав Минков "Синята хризантема" (1922 г.), "Часовник" (1924 г.), "Огнената птица" (1927 г.), "Игра на сенките" (1928 г.), "Къщата при последния фенер" (1931 г.) имат важно значение както в рамките на българската диаболистична проза, така и в историята на българската литература. В тях Светослав Минков търси страшното в един от аспектите на модерността - опредметяване на човека и оживяване на вещта.¹ Сборникът "Автомати" (1932 г.) съдържа разкази, които със своята тематика и стилистика са признак за едно отдръпване от диаболизма, но не и рязко откъсване. Сборникът "Автомати" може да се въприема като първата "зряла" книга на Светослав Минков. Същото отбелязва и Валери Стефанов в изследването си за Светослав Минков, озаглавено "Разказвачът на "модерните времена". Той припомня като цяло положителната рецепция на съвременниците на Светослав Минков, която се засилва още повече след появата на сборниците "Автом ати", "Дамата с рентгеновите очи" (1934 г.), "Разкази в таралежова кожа" (1935 г.). "Развитието на Светослав-Минковия литературен човек може образно да бъде определено като движение от сенките на диаболизма през сенките на масовата култура към сенките на всекидневието." ²
         Корените на темата за човека-машина в българската литература могат да се търсят още при експресионизма. Едвин Сугарев в "Българският експресионизъм"³ изтъква деперсонализацията като един от характерните белези на експресионистичната проза, появата на човекът-марионетка. Георите нямат имена, потопени са в една неопределеност - сбирниците "Марионетки" (1920 г.) и "Технически разкази" (1940 г.) на Чавдар Мутафов, романът "Дилетант" (1926 г.). Героите на Чавдар Мутафов не само че нямат лица, но и като че ли изобщо не са живи същества, а марионетки, манекени, пози. "Напълно непознати, един за друг хората са само тела, положени в едно и също пространство, предмети, самодвижещи се механични играчки".⁴ Чавдар Мутафов първи в България превръща машината в самостоятелен литературен герой в разказа "Историята на един автомобил" (сп. "Златорог", 1933 г.), като преди това засяга този проблем и в статията си "Моторът" (1919 г.).
         Външните влияния върху Светослав Минков при разработването на темата за човека-машина могат да се търсят в някои от разказите на Хофман, и най-вече в "Автоматите" (1814 г.) и "Пясъчният човек" (1815 г.).
         Темата за човека-робот при Светослав Минков е била засягана неколкократно в изследвания на неговото творчество. Розалия Ликова,⁵ Валери Стефанов,⁶ Виолета Русева⁷ и др. отделят внимание на човека-автомат при Светослав Минков.
         Разказът "Човекът, който дойде от Америка" е първи в сборника "Автомати". Тази му позиция едва ли е случайна - разказът "отваря" темата за технизацията не само в останалите текстове от книгата, но и в следващия сборник "Дамата с рентгеновите очи" (1934 г.). Заглавието "Човекът, който дойде от Америка" подсказва тематиката на разказа, съдържайки в себе си важния за времето топос Америка и влиза в интертекстуални отношения с четвъртия стих от стихотворението на Атанас Далчев "Повест": "Стопанинът замина за Америка".⁸ Както заглавието на разказа, така и текста на бележката от стихотворението съдържат думата "Америка", и двете назовават едно отстъствие от едно място и придвижване към друго, и двете съдържат глагол в минало свършено време. И при двете Америка е далечното място. Няма съмнение че Светослав Минков е познавал стихосбирката на Атанас Далчев "Прозорец", и двамата са били част от литературния кръг "Стрелец". Не можем да пропуснем авторовата ир ония, изразена още в заглавието на разказа. Тогавашната пр еса в България изгражда един образ на Америка, в който доминират парите, техниката, скоростта, небостъргачите. Тези популярни емблеми използва и Светослав Минков при конструирането на Америка, на американеца и "американското".
         Валери Стефанов разделя образите на учения, на малкия човек и на "американския човек" в произведенията на Светослав Минков.⁹ Използвайки тази условна класификация, можем да отбележим, че в разказа "Човекът, който дойде от Америка" имаме една сдвоена двойка образи на "американския човек" (роботът, който пристига от Америка) и малкия човек (героят на разказа), който парадоксално се превръща в "американски", т.е. в робот.
         Разказът започва с писмото от Америка, което героят получава неочаквано. Почти веднага следва едно много любопитно отклонение - спомените на героя за "вавилонския астролог в Пенсилвания", от когото знае какво ще му се случи в следващите десет години.¹⁰ Оттук вече разбираме, че се говори за човек, който иска да знае точно какво ще му се случва и не обича изненадите. Това е първият намек, че героят на разказа е един стандартен човек. До самия край ние няма да научим неговото име, няма да открием негово описание, а гласът му е силно заглушен.
         Можем да отделим цялата първа част на "Човекът, който дойде от Америка" като разказ, в който машината е метафора на едно стандартизирано общество. Това се осъществява посредством емигрантската тема. Лелята на героя се е запознала с милионер и е заминала за Америка, където е осъществила американската мечта. За близките си в България дълго време тя е достъпна само чрез своя портрет, от който се "усмихва презрително".¹¹ На лелята, както и на всичко, което идва от Америка в разказа, се придава смях или усмивка. Смехът, както знаем, е дяволски жест. Още в първия абзац на разказа образът на Линкълн от пощенската марка на писмото се усмихва, а по-късно роботът Джон многократно се усмихва. Роботът директно е назован като творба на дявола, а инженерите, които сътворяват роботи - "зли творци".¹² Портретът също е предмет, който често е използван в диаболичните разкази, като медиатор между два свята. Все пак ако се върнем към писмото на лелята до героя, можем да от крием още любопитни моменти. Така например лелята припомня на човека собственото му забравено минало. В картината на "тихата бащина къща", която лелята обрисува, могат да се открият интертекстуални връзки със стихотворението на Дебелянов "Да се завърнеш в бащината къща", които връзки открива и съвременникът на автора Константин Гълъбов. За целите на нашата тема е важно да се отбележи, че тук имплицитно се показва липсата на памет у героя - още една важна отпратка към битието му на стандартен човек. Ето как се изгражда образа на Америка в писмото на лелята: "Ние живеем между стоманените лостове на една огромна машина и знаем цената на всяка секунда".¹³ Малко по-надолу тази смразяваща метафора на обществото се буквализира, когато лелята съобщава на героя, че му изпраща "истински човек от желязо - един автомат-робот".¹⁴ Типично за езика на Светослав Минков и буквализирането на метафорите и разиграването им като собствени сюжетни схеми.¹⁵ Така и тук метафората за човекът като машина се буквализира с идването на робота и буквалното превръщане на човека в машина.
         Пристигането на железния робот в дървен ковчег е симптоматично. "Човекът, който идва от Америка, ще бъде буквално железен, за да въплъти изцяло сърцевината на социалната представа. Желязото ще обсеби телесно-плътската природа на човека и по този начин ще го унищожи".¹⁶ Отношенията между механичното и органичното влизат в най-различни "омесвания" и довеждат до ситуацията, в която творението въстава срещу своя творец и повече не му се подчинява.¹⁷ Така в хода на разказа роботът отказва да изпълнява заповедите на своя господар-човека и го превръща в свое подобие. Подобието става същност и човекът е вече автомат.¹⁸ Интересно е да се коментира и т. нар. "обмитяване" на робота, което заема близо осем страници от текстовия обем на разказа. Митническите служители се държат като една машина, те говорят в един глас, мислят еднакво, докато роботът се държи на ниво и отстоява правата си. Той е обиден, че не е обмитен като автомобил и заявява на човека: "Вие поне чихте да ме обмитят като луксозен автомобил, но затова пък сега ще ми направите удоволствието да отпътуваме с такси до вас"¹⁹ Гласът на героя отново е заглушен от този на робота.
         Роботът е сравнен е с "мъртъв рицар", като по този начин се пародира рицарската литература. Чиновниците от митницата са сравнени с инквизиторите от Средновековието. Светослав Минков обича да комбинира различни символни и езикови единици, разчитайки на една подчертана междутекстовост, в която реципиентът ще трябва сам да декодира жанровата и стилова разнородност на отделните конструктивни елементи на текста.²⁰
         Образът на робота е много по-добре изграден отколкото този на човека. В същото време се описват и трите копчета, пружините, сравнен е с "адска машина". Роботът се описва като раздвоен между човешкото и "роботското", което е и демонично.
         Важен момент в разказа е беседата между човека и робота, която най-кратко може да се обобщи в следните реплики: Ти си човек-машина (човекът) - Аз съм човекът на новото време (роботът). Роботът мисли себе си като човек и така заличава границата между човек и машина. Появява се огледалото (speculum) - друг типичен демоничен предмет, известен ни от диабиличната проза. То обикновено се свързва с идеята за преходността, с попадането в друг свят или друга себеидентификация. Болестта на героя и неговото вглеждане в огледалото са двете страни на едно явление, което може да се определи като следствие от изгубването на огледалния образ, което винаги е свързано с кризис. "Гледам се в огледалото и ме побиват тръпки. Моят образ напомня образа на робота", "Приликата ми със стандартния човек расте по необясним начин. Същото лице, същите устни, сключени в иронична усмивка".²¹ След смъртта на робота Джон, човекът се е превърнал напълно в робот, тъй като липсва истински я робот, който да е бъде повече машина от човека. Героят, че обича мъртвия робот като брат, тъй като е бил негов огледален образ: "По-рано го чувствувах като машина - днес, когато той е бездушна желязна кукла, аз го обичам като брат"²² Градацията на това буквално превръщане на човека в робот, на овеществяването на метафората човек-машина продължава: "Аз съм вече твой двойник, твое неразличимо подобие. Ти дойде от Америка, за да ми разкриеш неразгадаемата тайна на превъплъщението и да прелееш безсмъртния си дух в моето човешко тяло. Благодаря ти, Джон. Едва сега разбирам, какво значи да станеш автомат и да пробудиш в себе си съзнанието, че бъдещето принадлежи на стандартните хора!"²³
         Идеята за превръщането на човека във вещ Светослав Минков реализира и в следващия сборник "Дамата с ренгненовите очи", както и в романа, написан в съавторство с Константин Константинов "Сърцето в картонена кутия".

Бележки:

¹ Русева, В. Акспекти на модерността в българската литература през 20-те години. Велико Търново, 1993, с. 109 ^
² Стефанов, В. Разказвачът на "модерните времена". С., 1990, с. 99 ^
³ Сугарев, Е. Българският експресионизъм. С., 1988 ^
⁴ Русева, В. цит. съч., с . 34 ^
⁵ Ликова, Р. Литературен живот между двете войни, т. 1. С., 1995 ^
⁶ Стефанов, В. Разказвачът на "модерните времена". С., 1990 ^
⁷ В книгата на Виолета Русева "Аспекти на модерността в българската литература през 20-те години" има цяла глава, посветена на проблема за човека-машина при Светослав Минков. ^
⁸ Далчев, Атанас. Стихотворения. Фрагменти. Мисли и впечатления. С., 1978, с. 34 ^
⁹ Стефанов, В. цит. съч., с. 109 ^
¹⁰ Минков, Светослав. Автомати. Невероятни разкази. 1932, с. 5 ^
¹¹ пак там, с. 8 ^
¹² пак там, с. 20 ^
¹³ пак там, с. 9 ^
¹⁴ пак там, с. 11 ^
¹⁵ Русева, В. цит съч, с. 117 ^
¹⁶ Стефанов, В. цит. съч., с. 109 ^
¹⁷ Бердяев, Н. Човекът и машината. - Славянска мисъл, 1945, № 2 ^
¹⁸ Русева, В. цит съч, с. 113 ^
¹⁹ Минков, Светослав. Автомати. Невероятни разкази. 1932, с. 17 ^
²⁰ Крумова, Н. "Сглобяването" на един разказ за "модерните времена". - Български език и литература, 2001, бр. 2-3 ^
²¹ Минков, Светослав. Автомати. Невероятни разкази. 1932, с. 26 ^
²² пак там, с. 27 ^
²³ пак там, с. 28 ^