Един мой приятел имаше странен навик. Когато го подгони депресията и няма къде да отиде, взимаше тролей номер 9 и пропътуваше почти целия му маршрут. Качваше се обикновено на спирката до ъгъла на „Раковски“ с „Искър“ и тръгваше през града – пл. „Александър Невски“, пл. „Славейков“, НДК, Петте кьошета, Военна болница... и така до кв. „Борово“ и обратно. Мнозина са го виждали да гледа внимателно през прозорците на тролея и да „събира“ малките истории, които вижда да се случват на улицата.
         Има хора, които запазват тези истории чрез словото си и го правят изкусно. Такъв е писателят Палми Ранчев. Сборникът „Малко късмет за по-късно“ събира над 30 негови разкази, писани за различни периодични издания, но, събрани в книга, те могат да бъдат прочети наведнъж, като една панорама на битието на малкия човек в условията на преход.
         Разказът „Малко късмет за по-късно“ представя само в рамките на четири страници две истории. Едната е за срещата между двама приятели, бивши боксьори, които отдавна не са се виждали. Другата – за Денчо Асанов; един боксов мач, който завършва изключително щастливо за него и опитите му чрез думи да си набави липсващия му вече късмет. Той изказва съжалението, че „не му е оставен малко късмет за по-късно“. И двамата герои са стигнали до дъното. Мето Бойчев е бил „големият шампион“, но сега е стигнал до там да бъде контрольор в градския транспорт. Денчо Асенов пък е печелил боксови мачове само при юношите, а сега е безработен. Разказва за своите минали победи, за да влезе отново в ролята на шампиона, който има правото да се гордее и хвали.
         Сборникът на писателя Палми Ранчев съдържа истории от улицата, в които главни герои са обикновените хора, които често остават незабелязвани. На тях на пръв поглед им се случват все банални и скучни неща, за които се смята, че няма нужда да се говори. Но дори в най-баналното може да се намери лекото изместване, малкият жест, който променя предвидимия ход на нещата. Трябва само да има кой да наблюдава и да пише.
         Героите на Палми Ранчев предизвикват симпатия, защото се необикновено искрени. Те сякаш не могат да излъжат. Знаят кога да отстъпят, кога да се примирят, могат както да губят достойно, така и да печелят. Така и самите разкази стават по-правдиви и по-човечни. И като добавим към това и задължителната доза хумор, се получава приятна за четене проза.
         В много от разказите действието се развива през времето на т.нар. преход в България, от който ги има и съответните емблеми – „Градът на Истината“, Иван Костов, кметът Софиянски, ембаргото срещу бивша Югославия... за да стигнем до Митьо Очите. Добре е, когато тези неща биват запечатани от литературата. А те придават на разказите и добра конкретика. Интересно е, че в книгата остават места в София, които вече ги няма – например кръчмата „При Мария“ и кино „Рекс“. Разказите създават и една алтернативна история на столицата от 90-те години от гледната точка на обикновения човек.

---

Палми Ранчев. Малко късмет за по-късно. Изд. „Фама“. София, 2007