Когато в четвъртък, на 22.01, сутринта отидох на гости при дядо ми, той ми каза: "Снощи гледах филм за Йордан Радичков по телевизията." По това разбрал, че писателят е починал. И наистина напоследък като че бяхме забравили за Радичков, като че за нас авторът на "Сърцето бие за хората", "Свирепо насторение", "Ние, врабчетата", "Коженият пъпеш", "Ноев ковчег", "Опит за летене" беше вече мъртъв. Не си спомням Националната телевизия да е отделя цяла вечер за него (излъчи филма с интервюта "Черказки хроники" и филма по негов сценарий "Последно лято", 1978 г.), дори и когато е имало основателен повод за това - рожден ден или награждаването с наградата "Паисий Хилендарски". Дори и в деня на смъртта му повечето телевизии съобщиха вестта за кончината му някак между другото. Бяхме свикнали да го виждаме само, когато произнася реч по повод някоя награда или когато имаше друг повод - 150 години от рождението на Иван Вазов или посещението на папа Йоан Павел II. След известието за смъртта му заваляха едни изказвания, някои по нищо не се отличаваха от тия, които бяха произнесени при смъртта на Николай Хайтов. Зная, че големите световни вестници поддържат голям архив от биографии на известни личности и когато някой от тях почине, са готови веднага да "реагират". От цялата тази словесна инвазия върху Радичков имах чувството, че някои вече са се "подготвили". Сто пъти се повтори, че Йордан Радичков е починал в "най-българския месец" януари, както сам той казва в едноименната си пиеса. А дали наистина Радичков би искал да ни напусне точно през януари. Едва ли. Той по-скоро би си избрал месец, в който няма празници, месец, в който да може да си отиде незабележимо. Радичков си отиде в самота. За медиите в последно време той като че не беше толкова интересен, те си имаха своите злободневни теми, а и за литературоведите беше останал някак в тъмното. Животът на Радичков е като една приказка, като един разказ, в който главният герой изстрадва достатъчно, за да разбира страданието на народа. Но не на онзи народ на политиците, а на народа, който е обезсмъртил в произведенията си. След като родното му село Калиманица изчезва от картата на света, залято от водите на язовир Огоста, писателят го съживява в литературата (литература - една дума, която той смяташе за много силна, и казваше, че първите му разкази са повече журналистика отколкото литература). Родил се различен, той започва да наблюдава света отстрани, от друг ъгъл, и от този различен ъгъл да ни представя своя малък свят. Той си остана различен и необикновен. Той обичаше да казва, че малките народи се радват и на най-малките жестове от страна на големите. Той беше голям, но се радваше и на най-малките жестове от страна на малките.