Всяка среща с неспокоен дух ни дарява
с размисъл за добродетелите,
всяка изповед на един неспокоен дух
е и наша изповед!
(Йордан Вълчев "Един несбъднат предговор",
"Литературен вестник", бр. 25, 30.06 - 06.071999 г.)

         Когато през 1967 г. в тогавашния "литературен официоз" "Литературен фронт" излиза статията на Михаил Неделчев "Пет разказа на Йордан Вълчев" мнозина се питат кой е тоя Михаил Неделчев и защо хвали разказите на този "престъпник" Йордан Вълчев. Но така или иначе тази рецензия - публикувана в официоза - оказва решаваща роля едно варненско издателство да се реши да издаде втората силна книга с разкази на Йордан Вълчев "Родихме се змейове". Това е и повод да се обърне внимание и на първата книга "Боеве".
         Започнахме от края, нека се върнем от самото начало. Йордан Вълчев е роден на 24 юни 1924 г. в гр. Кула. През 1939 г. още като ученик в Първа гимназия, излиза първата му публикация във в. "Литературен кръг". През септември 1943 г. постъпва войник в първи пехотен софийски полк и заминава за Унгария, за да се включи в т.нар. Отечествена война. "Основната ми цел през тая война бе да пазя хладнокръвие и да пазя войниците си, да ги върна живи." - казва Йордан Вълчев в своята "Автобиография", все още неиздадена. През 1946 г. Йордан Вълчев събира разказите си, вдъхновени от собствените си преживявания по време на войната, в сборника "Боеве". Но още преди да излезат в сборник, още докато са разпръснати в периодиката, те са оплюти от Павел Вежинов ("Военните разкази на един млад писател", "Литературен фронт", 26 октомври 1946 г.), който е под влияние на наложената тогава идеология. Войната трябва да се мисли като Отечествена, Освободителна с главно "О", трябва ясно да е показано как фашистите са лошите, а ние сме добрите. Литературата трябва да бъде в служба на идеологията. Така съвсем закономерно следват още подобни статии и след излизането на книгата. Техни автори са Емил Петров, Стоян Каролев, Богомил Райнов. Йордан Вълчев дори е арестуван, като за "улика" срещу него служат точно тези рецензии. Нещо наистина невероятно!² Тук не бих искал да се занимавам точно с тези рецензии, които могат да предизвикат само погнуса у днешния читател. Ще дам обаче пример от една статия, публикувана във в. "Студентска трибуна" (бр. 15, 1946 г.), за да се види колко всеобхватно е било влиянието на тогавашната догматична критика. Ето какво казва авторът Александър Каменов: "Йордан Вълчев е имал сякаш желание да напише разкази за "войната изобщо". Абстрахирал се е от Отечествената война - необходимата, освободителната война на българския народ, значението на която всеки добре знае." Впрочем за този период от литературата ни литературният историк Розалия Ликова се изразява съвсем точно в предговора към изследването си "Поезия на 50-те и 60-те години": "Изчезват големите имена на българската литература, обявени за мистици и реакционери. … Прекъсват се връзките с традициите на сп. "Мисъл" (с. 5). Тук бих припомнил, че т. нар. романов щурм през 50-те години всъщност е повече следствие от подема в литературата ни през предишните години.
         Дълго време Йордан Вълчев е смятан за "опасен" писател. Едва след години, след излизането на "Родихме се змейове" през 1969 г. и след 10 ноември 1989 г. настъпват промени в отношението към Йордан Вълчев. Своеобразна реабилитация е награждаването му през 1976 г. с престижното за времето си отличие Златен меч за сборника "Боеве". На 22 декември 1989 г. във в. "Литературен фронт" излиза статията на Александър Йорданов "В онези години", в която авторът се спира и на книгата "Боеве" и нейната рецептивна съдба. "Йордан Вълчев не можеше да гледа на войната с поетични сетива. Сам участник в нея, той потърси това, което липсваше дори и на фронтовите снимки. Той не се интересува от характера на войната, нито пък се възхищава от победите. Търси истината за човека, внушава ни, че войната е част от човешкото битие, но истинският живот е след нея, когато "новото" време ще бъде бременно със спомена за станалото." Малко след кончината на писателя през 1998 г. издателството на дружество "Гражданин" с редактор Михаил Неделчев издаде "Събрани разкази" на Йордан Вълчев. Иван Радев също започна да се подсеща, че е бил близък с Йордан Вълчев и започна да се рови в архивите му, да пише книга, да преиздава някои от нещата на Йордан Вълчев в издателство - издателство "Слово" - гр. Велико Търново. В това издание (Йордан Вълчев "Боеве. Родихме се змеове", Велико Търново, 2002) са публикувани за първи път откъси от "Автобиографията" на Йордан Вълчев и други документи, свързани с живота му. Наскоро във Велико Търново се проведе конференция, посветена на 80 години от рождението на Йордан Вълчев. Но за съжаление днес Йордан Вълчев е познат най-вече като автор на мемоарната книга "Куциян".
         Разказът на Йордан Вълчев се отличава със сгъстеност на сюжета, синтетичност, вътрешна динамика на наратива, силна образност, стилизация. Разказите от сборника "Боеве" репрезентират войната във всичките й аспекти, не спестяват грозното, отвращаващото. В разказа "Духове" група войници трябва да дирят трупа на убития си капитан, за да вземат важни карти от трупа му. В тъмнината те срещат друга група като тях, която също търси нещо сред убитите. Този епизод е описан с много силна метафора: "Светлинката души по земята и осветява ту гръб, ту откъснати крака. … Как се люлее тази светлинка! Невидим свещник кади тамян над убитите." Ето сходна картина от войната в разказа "Тормачач Ерде - Кръглата гора": "Това вече не е войска. Безплътни непобедими сенки. Стрелят, куршумът минава, не падаш, вървиш, не стъпваш на земята, носиш се плаваш. Среща в небитието - отсреща избухват други сенки, валят се, лентата е още по-забавена, ръце плават нагоре, нозе се размятат." В разказа "Месо" се поставя проблема и за възможността (или по-точно невъзможността) да се разкаже войната. Не случайно основен образ в разказа е тишината след сражението: "И става все по-тихо и все по-тихо. Това било по-страшното - тишината на бойното поле след сражение. Пъплиш насам-натам, вършиш каквото вършиш, а в ушите ти трещи тишината." По-нататък тишината е назована "грозна". Как може да се разкаже тази тишина? Възможно ли е? Този проблем е най-ясно маркиран в края на разказа: "А си мисля за моите деца. Какво ще им разправя, какво ще им кажа. Че войната е страшно нещо - това се знае, това никак не е чак толкова страшно… А какво точно трябва да им разкажа…". Войната трудно може да се разкаже.. В разказа "Среща" героите правят опит да се разберат, но пораженията от войната със своята очевидност отменят тази възможност: "Стискат си ръцете, тя говори, говори на унгарски, той нищо не разбира, после той - на български, с двете-трите думи, дето знае от нейния език. Как да е, работата е ясна - и Палконя е срината, заедно с черквата, опустошени са домовете." (с. 63). В някои от тези разкази има ясно разпознаваеми реминисценции към Йовков и Ботев. В този смисъл Йордан Вълчев показва уважение към своите предшественици в традицията на изобразяване на войната. Така например в разказа "На една страна захвърлил пушка" се изобразява смъртта на бойното поле не на Хаджи Димитър, а на обикновените войници, но това поражда у героите мисълта за Хаджи Димитър. Тук ще си позволя един по-дълъг цитат:
         "Наобиколихме го. Пред него зее голяма дупка от снаряд. Лявата гръд цялата разкъсана. Коремът много подут. Лицето черно-жълто и от престояването загубило образ, не можеш да уловиш образ, не можеш да го опишеш, няма черти.
         На една страна захвърлил пушка, на друга - продупчена каска.
         Сваляме кепетата. Тръпнем. Вкочанясали сме се, потта кабардисва на ледени топки под дрехите. Изоставен мъртвец на бойното поле - о, Хаджи Димитре, о, историйо, о, далечна родна страна, сега ли почваме да ви разбираме!" (с. 54, 2002). В този разказ има реминисценция и към друго стихотворение на Ботев: "Как се устоява на погледа на хиляди очи на гарвани, вперени в тебе." (с. 53).
         Войната в тези разкази е представена толкова образно, че всичките ни сетива са смазани. Ние сякаш виждаме всяка капка кръв, чуваме всеки стон. Ето за какво става дума: "Здрач, война и куршуми - и тая песен. Звуковете стават на безброй сиви капки, които падат в здрача - ту го разкъсват, ту го сгъстяват - и покриват, натрупват земята." ("Тормач ерде - кръглата гора"). Ето още примери от метафориката на ужаса в разказите на Вълчев: "улиците - червена каша" ("Детето"), "куршуми събличат гърбовете ни" ("Посвещение").
         В разказите на Йордан Вълчев се описва героизмът на отделния войник, героизмът на отделния човек, преди всичко човек във войната. "Смъртта винаги ще ни задължава да бъдем по-добри" - завършва разказа "Ковчег". Йордан Вълчев си дава сметка, че войната ни задължава да "описваме точно и ясно", без да превръщаме тежката човешка участ в служба на идеологията. Това като че ли най-добре може да бъде илюстрирано с един пасаж от разказа "Месо":
         "Ето например тая купчина от хора пред мен. Били са цяло пехотно отделение. Вървели са по указанията. Хоп - пада снаряд; можеш ли да го предвидиш! И снарядът направил купчината - половин метър нагоре, три метра по земята. Е, да - но в израза на мъртвешките лица не се ли долавя героизъм! Какво спокойствие и каква коравина - един простичък, стихиен героизъм - без поза, без параден жест." (с. 71)
         В някои от разказите Йордан Вълчев успява да прокара своята черна ирония, за да изобрази цялата гротескност на дадена ситуация. В разказа "Разрешавам и дори заповядвам" героят получава следната абсурдна заповед от своя командир: "От ергените разрешавам и дори заповядвам да умреш само ти - няма как, предвидено е, това е!" (с. 135).
         Разказите на Йордан Вълчев от сборника "Боеве" носят своите хуманистични послания, които са характерни и за военната проза въобще. Войната според Йордан Вълчев трябва да действа катарзисно, да прави хората по-добри и по-човечни, но и по-силни. За Йордан Вълчев войната не е само победа или загуба в дадена битка, тя е загуба на човешки живот, но и победа на човешкия дух. Ще завърша с разказа "Разгневеният", чиято интертекстуалност с библейския текст е много силна. Все пак ще цитирам силния финал: "Улови с две ръце каската си, сниза се и се стаи. Може би плачеше. Той бе избистрил душата си, беше се претворил. Беше могъщ и способен. И не отиваше към смъртта. Отиваше към нови светове. Светове без голи победи." (с. 112).
         По ведър поглед върху смъртта и върху войната откриваме в някои от разказите от "Родихме се змейове". Характерен е финалът на разказа "Погребение": "А той и в ковчега си се усмихва - има в света Кула, където не умираме."

май 2004

Бележки под линия:

¹ Това е откъс от по-голям текст, който предстои да бъде публикуван в сп. "Език и литература". [горе]
² През 1990 г. когато излиза ново издание на "Боеве" (Йордан Вълчев, Боеве, С., 1990, Военно издателство) редакторът на книгата Рашко Сугарев отбелязва в бележка под линия в следговора: "След тези и такива публикации Йордан Вълчев бе "командирован" да отдъхва на теферич в лагерчето "Куциян" (с. 206) [горе]