Глава първа:
Отново безизходица

         Дъждовните облаци, намръщени и важни като пуяци, вече цял ден се канеха да излеят гнева си над омърлушения град, но поне досега си оставаха само със заплахата, сякаш за да ядосват всички още повече. Ане-Червенокоска, самата тя по-начумерена и от най-дъждовния облак, от часове насам търсеше някого, с когото да се счепка, но късметът все не искаше да й се усмихне, напук на всички усилия.
         Откак бе отпразнувала десетия си рожден ден - а това беше само преди няколко месеца, малко след като за втори път се бе завърнала от Гората на призраците, животът й неусетно бе започнал да се превръща в нещо сиво като есенно време - и почти толкова интересно. Вълшебната страна, където тя бе преживяла такива смайващи приключения, бе изчезнала без следа, без да й остави дори и най-нищожната дреболия, с която да се похвали на приятелите си. Дните се търкаляха един след друг бавно и лениво, отначало изпълнени с лятна жега и прах, после с мрачни облаци и есенни дъждове, докато накрая се стигна и до неизбежното начало на учебната година. Досада, пълна досада! На всичко отгоре Мама, която кой знае защо си беше втълпила, че едно момиче на десет години е много по-голямо от момичето на девет, непрекъснато я тормозеше с все нови и нови задачи. При това винаги усмихната, но желязно непреклонна и упорита като магаре, щом само се стигнеше до каквато и да било дискусия. "Без увъртания, моля" беше единственото, което Ането чуваше в отговор на напълно логичните си въпроси. Леглото трябва да се оправя всеки ден, макар и всички да знаят, че само няколко часа по-късно то отново ще трябва да се разваля. Плодовете и зеленчуците трябва да се купуват ежедневно, но в малки количества - опитай се само да купиш доматите за следващата седмица наведнъж и скандалът ти е вързан в кърпа. И накрая, най-неприятното от всички задължения - Ането трябва да оправя стаята си всяка седмица! Макар че мама подрежда собствената си стая само веднъж на две или три седмици. Несправедливост, светът е една единствена, неподвижна и черна несправедливост!
         Тя изскърца със зъби, размисли дали да не развали отново индианската колиба на двора, но се отказа - вече беше я преправяла толкова пъти, че я познаваше до последното ъгълче. Плюс това вече знаеше, че колкото и да се старае, не може да постигне дори подобие на вълшебните сгради от Гората. Беше се опитвала достатъчно често. При това тя даже не мислеше за големите дворци от парка Хайноланд, къде ти! Всичко, което беше се опитала да наподоби бяха много по-прости неща - воденичката на Дядо Таралежко, къщата на свраката Меги, гнездото на орлите … Без ни най-малък успех, разбира се. Единственото, което беше получила, бяха насмешките на всички хлапета от околността. Тоест, още по-непоносимите им насмешки. Те и без това дебнеха всеки повод да я дразнят и обиждат, особено откак се беше опитала да им разкаже някои от приключенията си. "Ане-фантазьорката", обидният прякор, който беше й залепил тоя непоносим Емил, вече я преследваше навсякъде, сякаш в това, което беше разказвала, имаше нещо измислено! Да, в Гората на призраците стенните часовници летят - или поне един от тях, господин Чарко, нейният добър приятел. Да, там човек може да срещне говорещи животни и растения - ако думи като "животни" или "растения" не бяха прекалено обидни за същества като Госпожа Бухалица, Бъз мухата или великата примадона Джаста Дива, която всъщност е цвете, растящо в саксия. За четиримата летящи елфи и самите призраци пък изобщо да не говорим. Ах, защо ли беше започнала? Ако само беше знаела колко неприятности ще си спечели! Тогава тя никога не би отворила уста! Никога, никога! Но сега вече беше късно - тя дори не можеше да подаде нос в училище без да чуе отнякъде вбесяващото "Фантазьорката иде!".
         „Фантазьорката“, „фантазията“, „фантастичната“, „фантастиката“, „фантасмагорията“ - децата буквално се надпреварваха да й лепят все по-нови и по-дразнещи имена, само и само да се харесат на Емил, тоя надут пуяк. Който, разбира се, просто си търси боя, нищо че е момче! Ако не беше неговата банда, тази сбирщина от подмазвачи, които го следват навсякъде, той отдавна би си го получил! Но така не става, колкото и да я сърбят ръцете. Сама срещу десетима? Ах, глупости …
         Тя преглътна една горчива като лекарство въздишка, преметна раничката си през рамо и се запъти към двора. Там поне ще може да поговори с приятелката си на спокойствие.
         Раничката! Нейната най-добра приятелка, спътничка в толкова много, толкова невероятни и опасни приключения. Милата, разумна и безкрайно изобретателна раничка, вярна дружка дори и в най-страшната беда. Разбира се, всички наоколо виждат в раничката само едно мече, направено от мъхест плат, при това вече доста протрито и оскубано. Никой не предполага какво се крие зад скромната повърхност, нали раничката оживява единствено в Гората на призраците. А тук в къщи отново се превръща в най-обикновен предмет, сякаш никога не е била толкова жива и интересна.
         Ането често се беше питала дали господин Нерод Лапцев, старият магьосник, с чието посещение беше започнало всичко, не я наблюдава отнякъде. Колкото да провери дали тя се справя с поредната главоблъсканица, то се знае. Господин Лапцев, учителят. В такива моменти, колкото и да се опитваше, тя не успяваше да потисне раздразнението, което се надигаше в гърдите й. Без съмнение за него това е детска игра, най-простото нещо на света. Размаха вълшебната си пръчица, промърмори някакво заклинание - и готово. А тя така се мъчи, измисля какви ли не хитрости, за да се пребори с бобъра Хайно, най-големият злодей в Гората на призраците - и какво на края? Една оскубана, безгласна раничка - и прякорът "фантазьорката". И това ми било справедливост!
         Тя потърси из стаята, намери стъкленото кълбо, което беше й останало от господин Лапцев, вдигна го внимателно пред очите си и за кой ли път се опита да погледне през него. Напразно, разбира се - вълшебното кълбо беше напълно помътняло, почти черно. Да се види нещичко през него беше вече невъзможно. За разлика от предишния път, когато с негова помощ тя можеше да разговаря с раничката. Да разговаря само със знаци, разбира се - през кълбото можеше да се видят жестовете, но не и да се чуят думите на приятелката й. Което би било предостатъчно и сега, ако само проклетото кълбо не беше се повредило! Пълна безизходица, откъдето и да погледнеш.
         Червенокоска понечи да захвърли кълбото обратно (беше го правила стотици пъти и знаеше прекрасно, че то не може да бъде счупено), после размисли и го постави внимателно на пода. Раничката вижда и чува всичко, разбира се. По-добре да не я дразни с излишна нервност, инак тя рано или късно отново ще й мърмори, нали я знае каква е. Има пак да й опява за това колко безсмислени били такива детинщини. Лесно й е на нея …
         Тя хвърли последен поглед върху бъркотията в стаята си и за момент размисли дали няма да е по-добре ако започне с разтребването още днес. После реши, че това би било прекалено голяма саможертва и повлече крака навън. По-скоро, че след малко ще завали. Няма нищо по-неприятно от дъждовно време.
         На вратата я пресрещна Мама, натоварила на велосипеда две големи торби с покупки.
         - Накъде? - попита тя кратко. - Готови ли са вече домашните?
         - Ъхъ - отговори Ането и понечи да се изниже преди да са я хванали да помага.
         - Пак си много леко облечена. Погледни само какво време е, а настинката ти още не е минала.
         - Ау, остави ме на мира! Тениска, риза и яке - какво да облека повече? Ако навлека още нещо, направо ще започна да се топя.
         - Да, да, знам ги тия приказки. А после като се разболееш сериозно, ще има пак да мрънкаш. Почакай, имам да ти кажа още нещо. Нали не бързаш?
         Ането наостри уши. Обикновено „имам да ти кажа нещо“ означаваше „очаквай неприятности“. Впрочем, тоя път тонът на Мама не издаваше скрита заплаха. Тя сви рамене, понечи да плюе през зъби както се беше научила наскоро, но навреме се усети и замени ловкия трик с обикновено подсвиркване. Човек трябва да внимава с Мама ако не иска да си навлече ядове.
         - Седни, седни малко, стига си подскачала - обади се Мама нервно. - Аз веднага съм готова.
         Тя постави чантите с покупките върху кухненската маса, набързо изми ръце и, заметнала кърпата през рамо, приседна до Ането.
         - Как вървят нещата в училище? Отдавна не си ми разказвала нищо.
         Червенокоска я изгледа подозрително. Това пък какво ще рече? Мама много добре знае, че в училище всичко е наред. Поне що се отнася до бележките. А с останалото тя и сама ще се оправи.
         - Добре, няма да усуквам повече - добави Мама, почувствала недоумението на дъщеря си. - Преди малко се срещнах с госпожа Шлемил, майката на Петър. Тя е доста загрижена.
         Ането я изгледа изненадано. Петър! Тоя подмазвач, дето вечно се върти около Емил? Какво ли е забъркал?
         - Напоследък не му вървяло с математиката - продължи Мама.
         Ането кимна.
         - Та, госпожа Шлемил ме помоли за една услуга. Работата е там, че той се нуждае от помощ. Аз вече й обещах, че ще говоря с теб. Ако нямаш нищо против, разбира се. Само веднъж седмично, не по-често.
         Червенокоска бе толкова изненадана, че в първия момент дори не успя да възрази. Петър? Тук в къщи? Не, и дума да не става! Не, не и не!
         Мама, която явно не беше си правила илюзии, продължи да говори бързо.
         - Между другото, преди два дни разговарях с баща ти по телефона.
         Ането изведнъж притихна. Щом в разговора става дума за баща й, работата е сериозна. За последен път беше го виждала преди около година.
         - Казах му, че искаш нов компютър. Нали все се оплакваш, че игрите ти не вървят на стария? И той обеща, че ще ни помогне. Ако всичко върви нормално, за нова година ще ти купим нов, по-мощен компютър.
         - Какво, не се ли радваш? - попита Мама, очевидно притеснена от мълчанието. - Е хайде, не бъди така упорита! В края на краищата това е само дреболия. А, преди да съм забравила - това писмо пристигна днес за теб. Не знам от кого е, името на подателя липсва.

         * * *

         Червенокоска направо се пръскаше от яд, но вече беше късно. Да се остави да я надхитрят така просто! Преди малко, като чу за новия компютър, тя забрави всичко и набързо се съгласи. Сега вече й се струваше, че е направила най-голямата грешка в живота си. Как ли ще се разбират с Петър, особено ако започне да я дразни? О, тоя път няма да му се размине! Само да си позволи някоя по-остра дума … Ами да, отдавна му е време да получи един урок.
         Погледът й се плъзна по писмото, което лежеше недокоснато на масата. Кой ли пък се е сетил за нея? Тя любопитно го повъртя в ръцете си. Пожълтелият стар плик беше изцапан и измачкан, пощенска марка липсваше, а разкривените знаци върху хартията приличаха на птичи стъпки. Ането сбърчи нос и го отвори. Вътре се намираше само късче хартия, очевидно набързо откъснато … от какво ли всъщност? Тя още никога не беше виждала толкова странна хартия, изпъстрена с жилки и неравности като кожата на болен човек. Леко погнусена, тя внимателно подхвана листчето с два пръста, поднесе го към очите си и зачете...
         - Ама че глупост! - възкликна тя ядно след като се увери, че пликът не съдържа нищо друго. - Що за шега е това?
         Тя отново зачете краткото послание, тоя път на глас.
         - Пази се … от черната … светлина.
         Пълни глупости! Черна светлина няма, това го знаят даже и децата!
         Някак по навик тя погледна към раничката, надявайки се да получи помощ, после се чукна по челото: все забравя, че тук тя е само предмет. Отново претърси плика, размисли дали да не го прегледа с помощта на лупа, но се отказа. Изведнъж я осени ново хрумване. Ами ако писмото иде от Гората на призраците?… Ах, глупости! Впрочем, защо не? Предишния път, когато чу гласа, идещ отникъде, пак не искаше да повярва. А после всичко така се завъртя … От скуката изведнъж не остана нито следа, тя напрегнато се заоглежда, търсейки някакво скрито указание...
         Но чудесата, разбира се, никога не се случват когато ги очакваме … Ането почака минута или две, после въздъхна горчиво и отново се запъти навън. Изведнъж я стресна гласът на мама:
         - Ане, ела веднага ако обичаш!
         Този път нямаше съмнение - зад любезната покана се четеше нескрита заплаха. Тя побърза да изтича надолу за да не усложнява нещата още повече.
         Мама я чакаше по средата на кухнята, държейки в ръка порцелановата захарница.
         - Какво означава това? - попита тя заплашително, показвайки дъното на празната кутия. - Да не си започнала някакви експерименти? Къде е захарта, само преди два дни кутията беше пълна до половината?
         Ането я погледна недоумяващо. Каква захар, какви експерименти?
         - Нищо не разбирам - отвърна тя троснато. - Изобщо не съм пипала захарта, да не съм хлапенце?
         - О-о-о, престани да ми разиграваш театър, моля те! - кипна мама. - В тази къща освен нас двете не живее никой. Кой тогава е излапал захарта?
         - Нямам представа, нали ти казвам! - отговори Ането, не по-малко ядосана. - Ако не вярваш, ето: честна дума!
         Тя тържествено вдигна ръка. Кой знае защо мама отказа да се впечатли от драматичния жест, макар и да посмекчи тона си.
         - Хм-м-м, ще видим по-късно - промърмори тя, все още доста нервно. - Добре, отивай да играеш. И не закъснявай много, утре е учебен ден. Но отсега нататък захарта ще бъде под ключ. Искам да се убедя, че наоколо не тършуват призраци, нали разбираш?
         Ането изсумтя обидено и побърза да изтича на двора. Призраци, как лесно го каза! Ако само знаеше за какво всъщност говори.

         * * *

         Петър, сух, русокос и висок като сламка, беше пъхнал ръце в джобовете на широките си панталони и гледаше навън през прозореца. Той нервно потропваше и старателно избягваше погледа на Ането.
         - Е какво, така ли ще се зяпаме?
         Тя бутна на пода един куп книги и премести към Петър освободения стол.
         - Ако искаш можеш да седнеш. Спокойно, аз не хапя.
         Той изсумтя, но все пак приседна. С това обаче запасът му от добра воля май се изчерпи. Във всеки случай той здравата се начумери и засумтя още по-шумно. Изглежда беше решил, че това е най-добрият начин да покаже недоволството си.
         - Виж какво, аз не съм се натискала да те каня - каза Ането доста нервно. - Идеята не беше моя.
         Като видя, че няма да получи отговор, тя мълчаливо започна да вади от чантата си тетрадки и учебници.
         - Хайде да започваме, дано свършим по-бързо.
         Петър посърна още повече, но все пак отвори собствената си чанта и извади няколко упражнителни тетрадки. По лицето му се четеше примирението на човек, научен да приема ударите на съдбата.
         Двамата започнаха да работят отделно един от друг, всеки наведен над собствената си тетрадка. Ането се опитваше да не гледа към него, но скоро й стана ясно, че той дори не е започнал да пише. Тя изчака още малко, после се обърна и го изгледа продължително.
         - Ако това ти се вижда прекалено просто, да опитаме с другата тетрадка. Тя е малко по-интересна.
         - Това е тъпо - отговори той и решително затвори тетрадката си. - Мразя математиката.
         - Ти какво, да не мислиш, че аз сутрин си мажа филия с математика? - озъби се Ането. - Всички я мразим. Но без математика не може, поне в училище.
         - Нямаш ли нещо по-интересно? - погледна я той за първи път в очите. - Какви игри имаш на компютъра?
         - Ами... той е малко стар - проточи Ането. - Но мама вече ми е обещала нов, по-мощен. Тогава най-после ще мога да играя „Хобитът“.
         - „Хобитът“ е тъп - отбеляза Петър кратко. - Само дето графиката му е добра. Но инак е пълен позор за мозъчните клетки. Такива игри вървяха преди десет години по „Нинтендо“.
         - Това откъде го знаеш? - изгледа го Ането подигравателно.
         - Братовчед ми така казва - призна той с неудоволствие.
         - Във всеки случай книгата е страхотна - отвърна тя сухо, подразнена от самоуверения му тон. - Ако играта й прилича дори малко, вече си струва да се опита.
         - Добре де, нищо че компютърът ти е стар - каза той, избягвайки погледа й. - Казвай, какви игри имаш?
         - Ами … той няма 3D карта - промърмори Ането. - А и процесорът му е слаб. Всъщност това е старият компютър на мама. На него друго освен „Червеите“ не върви.
         - А, „Червеите“ са класика - изведнъж се оживи Петър. - Евъргрийн, нали разбираш? Хайде, включвай го да направим няколко рунда. Аз съм гросмайстор на базуката.
         - Хей, почакай малко - възпротиви се Ането не съвсем уверено. - Нали все пак трябва да покажем, че сме свършили нещо? Инак майките ни ще позеленеят.
         - Работата няма да ни избяга - отсече Петър. - Хайде, не се стискай! Ако се съгласиш, някой ден може и да ти покажа какво имам на моя компютър.
         Той примижа и я изгледа лукаво.
         - Инвидиа джи-форс екстрийм, четвърто поколение, а процесорът само дето не може да хвърчи. „Властелинът на пръстените“ върви като на кино, имам му всичките версии. За разните стратегически скуки изобщо да не говорим. Минал съм вече през всички епохи и империи.
         Ането прехапа устни.
         - А имаш ли „Хари Потър“? - попита тя несмело.
         - „Хари Потър“? - изсмя се Петър. - Ти в кой век живееш, девойче? Ами че той е по-тъп и от „Хобитът“! През цялото време само търчиш из празни зали и събираш боклуци, от които правиш магии. Пълна скука. Е, квидичът прави малко кеф, но и това е само при първите два-три пъти. Инак си е пълна смърт.
         - Не може да бъде! - възпротиви се Ането, почти през сълзи. - Книгите са толкова хубави!
         - Книги, книги - изсумтя Петър презрително. - Като ти казват хората, че си фантазьорка...
         - Хей, я внимавай какво дърдориш! - отвърна Червенокоска със стиснати юмруци. - Тук не сме в училище, гледай да не ти се случи нещо!
         Петър я изгледа изненадано, размисли, после отдръпна стола си назад.
         - Добре де, няма да спорим за глупости - изсумтя той. - Хайде, пускай „Червеите“. Като нямаш друго...
         - И дума да не става! - прекъсна го Ането, все още бясна. - Когато се научиш колко прави две и две, може и да те пусна на компютъра. Но преди това ще трябва да поработиш, господинчо!
         Когато час по-късно мама поднесе пресни сладки и портокалов сок, в стаята цареше мълчание, от което по някое време сигурно биха се заскрежили и прозорците.