- Много съм разочарована, наистина съм много, много разочарована - заявява майка ми.  Напоследък е отслабнала също както аристократките от сапунените сериали и също както тях е гримирала тъмните кръгове на отчаянието под очите си. Много е хубава, признавам.. Доктор Хранов, мъжът, с когото живее, стои до нея и услужливо й поднася чаша вода, задържайки ръката й в своята. Много е влюбен и държи това да забележи всеки.
 - Разочарованието на майка ти  е двупосочно - подхваща лекарят, но зелените й очи святкат към гърлото му и той веднага млъква. - Всъщност, исках да кажа, че тя самата ще ти каже.
 - Разбира се, че ще беседвам с нея, скъпи - напоследък мама е възприела модния навик  до го нарича “скъпи” по английски образец.  Тя пие чая си с мляко по английски образец, поръча си дрехите от Великобритания,   издирва масажистка с английски и икономка, която глади бельото й по английски.. Единственото българско нещо, което употребява, е този надут лекар, измършавял безумно от любовта си към нея. - На първо място съм разочарована от бруталното ти отношение към Галентин. Бедничкият ми описа как си го заплашила, изтръгвайки насилствено обещанието му да се омъжи да тебе. Естествено това няма да стане. Забрави, че си го познавала. Бедничкият, бедничкият Галентин - друга дума любимка на мама е “бедничкият” и “бедничката”. Въобще когато тя не знае за какво да приказва, веднага използва залпа “бедничкият” - Той, разбира се, няма да се омъжи за тебе и бъди сигурна, че никой в града няма да го стори, ако...
 - Ще го стори, разбира се - успокоявам я аз. - И ти като съвременна жена знаеш защо всеки ще побърза да ме предпочете за своя партньорка в живота. Макар че съм четири пъти по-дебела от тебе.
 Настъпва неловка тишина, плътна като стомана. Майка ми е умна и делова, свикнала е да говори по същество. Но сега няма никакво забележително същество пред себе си, затова  мълчи и  просто изглежда красива.
 - Парите не са всичко на света -  заявява доктор Х.
 - Да, само по-хубавата част от света - съгласявам се миролюбиво аз.
 Помещението, в което се намираме тримата, е пищният виенски салон в новата къща, която баща ми купи, преди да го застрелят. Тук той беше надминал себе си, угаждайки на момините прищевки. Както днес тя е очарована от всичко английско, така  тогава ридаеше за всичко от Виена - колата й беше закупена от “Менцелщрасе”, дамаската в салона от най-скъпия виенски магазин, дори сламките за натурален сок бяха закупени надлежно оттам.  Паркетът беше млечно бежов, бляскав като огледало, завесите - кремави, мебелите - още по-кремави. А лицето на мама в тази захарна одисея приличаше на крем карамел. Напоследък тя бе започнала да употребява само червено вино; доктор Хранов беше толкова пълен въздържател,  че дори сянката му миришеше на дезинфекционен разтвор; дори подозирах, че се въздържа от секс, ако се съди по язвителната физиономия на мама. Беше много тихо и обстановката във виенския салон ми допадаше.
 - Не беше справедливо от страна на баща ти да прехвърли всичкото си имущество на тебе - заяви мама. В този момент приличаше на дете, от ръцете на което някой е изтръгнал наполовина изяден сладолед. - Той ме обичаше толкова много, а мие оставил такава смешна сума в завещанието си.
 Не дадох никакъв коментар.  Продължавах да пия портокаловия си сок, очаквайки продължението на мисълта й.
 - Дори къщата, в която се намираме, е твоя, и можеше да ме изхвърлиш когато пожелаеш - това прозвуча толкова тъжно, че ако не я познавах, щях да се да скърбя за нея три години.
 - Да, мога  - въздъхнах аз. - Но на първо време ще изхвърля само доктор Хранов -
Докторът захапа яростно сламката, вероятно желаеше да потопи лицето си в портокаловия сок и закашля. Тънкото му, продълговато тяло, макар и увито от вси страни с костюм на Версаче, се лепна като водорасло към раменете на мама.
 - Не можеш да постъпваш така! - възрази тя. Гласът й проби тишината с няколко автоматични откоси на гнева си. Докторът се държеше за нея и ме гледаше ужасен. - Ти пъдиш Митьо от дома си.
 - Да, разбира се. Пъдя Митьо от дома си  - изрекох съвсем спокойно аз. - Доктор Х. - обърнах се учтиво аз. - Моля, мога да ви го кажа и на английски, но подозирам, че няма да ме разберете - Вън от виенския ми салон.
 - Но ти си дебела. В скоро време ще имаш сърцебиене, сърцето ти ще се разхлопа като старо чекмедже, ще получиш хипертонична криза и ще опреш до него - гласът на мама вече не стреляше с автоматични откоси; той буквално се разпадаше на съставните срички и звукове от ярост.
 - Не мислиш ли, че с парите на баща си мога да си поръчам доктор от Лондон или Париж, който ще се грижи по-добре за благосъстоянието  ми.? - предположих аз.
 Мама не издържа и се  опита да се разплаче.. Трябва да призная, че беше много ефектна. Когато бях малка и я виждах да плаче, а баща ми стоеше тъжен, мъртъв от скръб по нея, отпуснат и  ми се струваше, че целият свят ще загине. Бих направила всичко, за да я ободря. След влажното й изпълнение на пръстите й грейваше нов пръстен, а на китката гривна - оказа се, че единствено брилянтите бяха в състояние да  обезкуражат пълноводието в очите й.
 - Сега, когато съм бедна - изхлипа майка ми, можеш да правиш с мен всичко, което ти хрумне.
 - Не с тебе - обясних й спокойно аз, защото дори без пръстен с брилянт сълзите й бяха осезателно пресъхнали. Очевидно бе осъзнала, че трудно ще й купя брилянт точно сега. - Уважението и възхищението ми към теб се запазват в същите размери, уверявам те.  Винаги можеш да разчиташ на помощта ми.
 Макар че беше извънредно красива, когато започна да преглъща мъчително, майка ми не представляваше апетитен образец за окото.
 - Аз да разчитам на твоята помощ? - възкликна тя и се хвана за сърцето. - Аз да разчитам на тебе!
 Дори под финия слой руж се забелязваше че лицето й е пребледняло и клони към зелено, изпадайки в остър контраст с кремавите багри на Виенския салон.
 - Накара майка си да изпадне в криза! - заяви гневно лекарят. След това по всяка вероятност помисли, че  не е достойно да крещи пред някаква си дебелана, изопна блестящото сако Версаче върху костите си и иначе скъпата дреха увисна като  знаме върху  на си. - Всъщност няма да забравя, че ще наемеш лекар от Лондон или Париж да се грижи да благосъстоянието ти. Бъди сигурна.
 Знаех, че д-р Хранов ме надминава около сто пъти по красноречие, затова просто му обърнах гръб, след това протегнах  тлъстата си ръка към  бюрото си и натиснах един дискретен, почти незабележим кремав бутон.
 - Ти си била нагла - констатира докторът. - Не знаех това. Нещо неприсъщо на тлъстите  жени...
 Предполагам, че в гръб изглеждам по-масивна, но въпреки това оставих доктора да говори на врата ми какво е присъщо  на дебелите жени и какво не е. След броени секунди във виенския хол влязоха двамата ми бодигарди - това обичайно е последствието, когато натисна дискретния кремав бутон.  Не беше необходимо да им приказвам каквото и да било. Само  насочих върха на брадичката си към доктора. Двамата юнаци хванаха Д-р Хранов под мишниците, наклониха  едновременно глави към мама знак на уважение към извънредната й особа. Тя следеше безмълвно екшъна, губейки дори зеленикавия цвят на лицето си под финия руж
 - Извинете ни, мадам - изрекоха те едновременно, сякаш бяха двете гърла  на двуглав змей.
 - Борис, Андрей, веднага ме пуснете! - заповяда им  Д-р Хранов, но тлъстата ми брадичка  отново се спусна към пода - момчетата съвсем добре знаеха какво означава това, веднага вдигнаха медицинското водорасло, заедно със скъпия му костюм Версаче и така, влачейки го във въздуха, откъснато  от непоклатимата канара ва на мамината любов, го понесоха към изхода. Беше много приятно човек да наблюдава как неестествено дългите  стъпала на доктора ритат пространството наоколо.
 -  Борис! Андрю! - заповяда мама. - Веднага оставете Д-р Хранов на пода и му се извинете.
 Двамата юнака замръзнаха на местата си, но не пуснаха отскубнатото водорасло; то, заедно с аристократично сивия Версаче остана да клати  между тавана и пода, притиснато здраво под мишниците. Едно малко разяснение - Борис и Андрей бяха бодигардите, които баща ми беше наел някога за мама - всъщност тя самата ги избира - на времето, когато все още не се запалила по английската култура, изискванията на майка ми спрямо охраната й бяха непоклатими: личните й бодигарди трябваше да бъдат не по-ниски от 185 см, не по-възрастни от 28 години и обезателно да блестят със зодия “Телец”. Мама обожаваше зодия телец, защото според хороскопа й с представителите на тази зодия можела да установява силен вътрешен контакт. Изглежда обаче, че вътрешният контакт, който направи с тях, очевидно бе ръждясал.
 - Борис! Андрю! - извика повелително тя, но моята тлъста брадичка се отпусна още половин сантиметър надолу. Бодигардите забелязаха това - нека добавя, че преди да ги  наеме, баща ми имаше избор от по 37 човека, конкуриращи се  за едно място на бодигард. Тези двамата можеха да станат космонавти, що се отнася до здравословното им състояние. Баща ми бе платил за всички видове изследвания в Медицинската академия в София, бе проучил дали сред дедите и бабите на двамата няма психически отклонения и дали двамата не проявяват извратени сексуални желания в поведението си. Мама трябваше да разполага с най-доброто и наистина разполагаше..
 Борис и Андрю бяха достатъчно интелигентни, за да загреят, че вече аз плащам заплатата им. Стана им болезнено известно, че аз наследявам крупното имущество на баща ми, когато ги оставих без заплата два месеца поради неподчинение на нарежданията ми. Освен това им стана известно, че или ще  се появят секунда и половина след като натиснех кремавия бутон, или ще си кажем сбогом.
 Затова не беше необходимо да им приказвам каквото и да било. Вопълът на мама увисна в пустинята на тяхната чувствителност на бодигарди. Единият, който според мен бе по-остроумен, попита:
 - Да го изнесем ли на улицата, госпожице? - не беше нужно да говоря,  посочих с тлъстия връх на брадичката си към вратата и комплекта водорасли  - душата и  крайниците на Д-р Хранов - бяха изнесени от кремавата атмосфера на хола в студената атмосфера на мартенския следобед. Все още валеше неприятен сняг, повярвайте ми.
 Аз и майка ми останахме сами.
 - Ти си противна - прошепна тя, впивайки зелените дула на очите си към мен.- Защо не им заповядаш да изхвърлят и  собствената ти майка Всъщност няма защо да го правиш, аз ще си отида сама.
 - Мамо - обърнах се тихо към нея аз. -  Ще се държа добре към тебе. Винаги си добре дошла в тази къща, както и в останалите, които баща ми намери за добре да ми остави след смъртта си. Но моля те, никога не довеждай Д-р Хранов.  Ако го видя още веднъж  на място, което притежавам, ще се разпоредя да стрелят по него както по крадец.
 Мама стисна с двете си ръце масичката с черна дървесина. Беше очевидно че трепери, устните й също бяха изкривени.
 - И защо? - успя да изрече тя, възвръщайки прословутото си самообладание, което според мен струваше много повече пари, отколкото грошовете, пръснати по козметици, модни дизайнери и психолози в името на нейното благоденствие.. Баща ми обожаваше за жена му да се приказва, че остава хладнокръвна във всяка ситуация.
 - Защото напусна баща ми заради Д-р Хранов - отговорих аз и това беше самата истина.
 - Ще оспорвам завещанието -  прошепна мама. Горкичката! - както би възкликнала самата тя, описвайки себе си. Нима не знаеше, че чрез парите на баща си държах най-добрите адвокати, целия съд, целия град? - Боже мой - продължи тя. - На времето те съжалявах, заради това че си толкова дебела, заради това, че приличаш на купчина тор, а не на младо момиче. И за какво ще ти бъдат всички тези пари? За какво? Те няма да ти купят любов и уважението на хората.
 - Ще ми купят - прекъснах я аз спокойно. - Мога да си поръчам мъж по телефона - мога да го направя веднага в твое присъствие - какъвто мъж пожелая. Висок и строен, русокос. Висок и строен - тъмен. Ако ми хрумне мога да си поръчам нисък, плешив и дебел като мен.
 - Но това е... - подхвана тя, но спря навреме, защото беше умна жена - знаеше, че трябва да се съобразява с парите в банката. С всесилните банкноти, които струваха повече от любовта, добротата и целия хуманизъм на света. На нея това, разбира се, й беше известно. - Но ти си... чудовище.
 - Мога да си поръчам и момиче, ако ми се прииска - заявих й аз. - Високо и русо, или ниско, трътлесто и дебело като мен. Мога да си го поръчам дори две момичета на закуска, след обяд в пет преди кафето, или седем вечер след редовната емисия новини.
 Тя мълчеше. Вече не ме гледаше. Ръцете й бяха престанали да треперят, просто защото вече се беше вцепенила.
 - Но аз няма да го направя, мамо.  Няма да си поръчам момиче - нито русо и стройно, нито дебело и трътлесто. Няма да си поръчам  и русокос супермен. Просто след половин час ще се срещна с хората, които въртяха бизнеса на баща ми. Искам да знаеш - виждайки мен, трябва да си представяш баща ми на кормилото на своята ръждясала и мръсна империя. На флотилията от камиони, на четирите ресторанта, на дрипавите кръчмици, на градския пазар, който купи на безценица, на центъра по козметика. На кантората за недвижими имоти. На това място трябва да виждаш мен. Но аз няма да се изразявам с псувни като него. Той беше достатъчно далновиден да наеме за мен частни учители по английски и математика По културно държане. Ако искаш да бъдеш добре, мамо, просто ми кажи от каква сума имаш нужда. Ще освободя тази къща за теб - с виенския салон. Ще ти оставя два от автомобилите. Имам едно условие - да се изнесеш от Д-р Хранов.  Да не се срещаш повече с него. Разбираш ли?
 - Не - отговори тя.
 Слънцето се беше напъхало под кремавите тапети на салона и ги бе направило златисти.  Имах чувството, че цялата стая е обкована със злато, за което са умрели много мъже, стараейки се да го спечелят в кървави битки.
 - Той без друго ще те изостави и тогава още повече ще те боли. Коя си ти без парите на баща ми?  Една застаряваща, макар и красива жена. Когато не можеш да си купуваш кремовете срещу бръчки и не можеш да плащаш на козметичката и масажистката си, когато вместо на езда отиваш да чистиш някой офис - защото съм убедена, че друга работа не можеш да си намериш - уверявам те, красотата ти ще се изпари за три седмици. Нима Д-р Х. ще можеш да бъдеш бижуто, което Д-р Х ще показва на гостите си, след като зад гърба ти я няма желязната кула на татковите пари?
 - Но той ме обича - възрази тихо мама.
 - Има много по-млади и по-красиви жени от тебе, нима не виждаш това? Д-р Х. също не е сляп, уверявам те.
 Тя мълча дълго, слънцето пълзеше по бузите й, превръщайки ги в блеснали бездни, в които са намерили смъртта си много отчаяни люде.
 - Баща ти го застреляха - прошепна тихо тя. - Тебе също ще те застрелят някой ден и струва ми се, че няма да съжалявам за това.
 Ръката ми , обградена от цяло море вълни от сланина, посегна към дискретния кремав бутон.
 - Викаш Андрю и Борис да изхвърлят и мен? - изрече презрително тя.
 - О, не - просто им разпоредих да пуснат следващия посетител. Бих искала за видиш кой е той.
 Подчинявайки се на всесилното кремаво копче, вратата се  отвори съвсем безшумно - имах чувството, че баща ми се радваше на тези чудеса на техниката и ги гледаше с отворена уста; приживе така и не разбра откъде се пуска компютърът. Във великолепния хол, в който дори сламките за натурален сок бяха закупени от Виена, влезе смайващо  красив мъж.  Обувките му блестяха с 24 каратова лъскавина, костюмът му беше безупречен, подчертавайки широките атлетически рамене и аристократичните вълни на косата. В ръцете си мъжът държеше толкова пищен букет, че дори блясъка на Виенския хол пребледня от завист.
 - Галентин! - възкликна мама.  - Галентин,  скъпи, но ти...
 Галантният ми гостенин й кимна сдържано с глава и приближи към мен.
 - Дойдох да се извиня, скъпа за глупавото си държане... постъпих наистина грубо и брутално с теб - той ми подаде букета, който аз без особено вълнение оставих  на канапето до масичката. След това гостенинът ми побърза да хване дланта ми я целуна с такава жар,  сякаш искаше да достигне с устни до костите.
 - Госпожо Карамонева - обърна се той с великолепен, хладен поклон към майка ми. - Много ви моля, бихте ли ни оставили насаме?
 - О... аз - подхвана тя, но Галентин вече бе обърнал красивия си гръб към нея.
 Мама тръгна сама към входа,  където стояха бившите й бодигарди Борис и Андрю. Предполагам,  са се поклонили пред нея, защото тя беше проявявала щедрост към обслужващия персонал.