Беше седнала до непочистената маса и очите Й с отвращение мърмореха нещо незаконно на разпилените трохи. Позлатените от орехова шума нокти бележеха ръбове по плесенясалия гръб на хляба и пощурелите мухи подскачаха като на дама през изоставените от тях квадрати. От време на време някоя се хлъзваше по ръба на любопитството Й и разплетените от домашен прах крила се късаха безпомощно между ловките Й котешки движения. Наблюдаваше странното съревнование между трохи и мухи – все остатъци от нечия трапеза и си мислеше за разочарованието, което причиняваше ненавреме поднесената храна. Като чорлавите срички, които се изплъзваха от устата й всеки път щом понечеше да извика на глухата си котка. А тя, котката, отдавна беше привикнала с безразборните шумове, които бродеха в ненаситните й мисли, неразличими като отдавна изпълзялата от козината й светлина. Замръзналият черен цвят на котешката й природа наблюдаваше с абсолютно безразличие промените в сезони и дни. Стареенето и на! двете си приличаше по безумството, с което затръшваха спомените си и после се отдаваха на самотно съзерцание, което често завършваше с отпъждането на поредната октомврийска муха.
          Имаше вечери, в които времето, притъмняло от ежедневното си будуване, прегракнало от подвикване след съседските кокошки, се настаняваше кротко край печката и от време на време побутваше догорелите въглени и стряскаше сънят им. И някоя искра пропищяваше в ритуално смълчаният цвят на нощта, забождаше се върху излинялата роба на сънищата им, за да прогори рошава дупка в безметежното им съществуване и да изчезне през нея като недовършено многоточие...
          Прошарената Й коса се бе усукала на непохватни възли край тънките уши, а впитите в лицето вежди заключваха непроницаемият израз на сърцето Й с деветте ключа на самотата. Напомняше на изгубена в петолинието си мелодия, залутана в минорите на избързалия си живот. Звън издаваха само пустите черупки на очакванията Й, блъскайки се една в друга, като кукерски чанове, цинично привързани на срамната Й снага.
          “Тихо си спомняй за всичко облетяло и наранило душата ти – така писъкът на спускащите се години се плаши от мълчанието ти и не ще посмее да те нарече “старица”. Не смей да си признаваш страданията, за да не се погубиш от прекалената си човешка злоба. Не си строй кули от съмнения, за да не разрушиш уюта на безметежното си незнание. Купи един нарочен ден, но само за себе си, вместо цял неподозиран живот, разплатен с остатъците от чужди разкази.”- казваше седналият на прозореца Й кокалест Ангел и почесваше замислено пъпките от нечистотии, пропълзели под сплъстените му пера. После щъкваше с нокът и забождаше пръст в набръчкания си нос, а избледнелият му ореол се гърчеше и потъваше в мъгла, причинена от културния шок, който изживяваше гениалната природа на това небесно създание, наказана да се таи в дебрите на полуптичето му тяло. Хапливите очички на мълвата се свиваха доволно при този жест и разперваха клепачи над нищо неподозиращите размисли на безбожниците, хранейки със своите! гледки уродливото им удоволствие на покорявани хора.
          Тя извърна глава от принудителното страдание на неприродния закон, докарал Ангелът Й до пълно логическо изтощение и занарежда собствените си богатства, закътани дълбоко под кутиите с вълнена прежда и подредените в рамки удоволствия. Напъха предпазливо ръка между две лавици и измъкна почерняла от допира си с похотливи пръсти книга, отвори изчетените й страници и затърси първата дума.
          "А-а-а-пчи-хи !!!" Ангелът беше кихнал възмутено, разсеян от ненавременното Й любопитство и отчаян от преоблечената в сантименталност прозявка, която бе облизала устните Й. Нямаше никакъв смисъл да се търсят думи за изпълзнали се неща. Още повече пък и първи. На другия край на изреченията винаги се намират покорни точки, които залостват навървилите се като улични псета, словесни препирни. А и котката така сладко отъркваше мустак в обримчените Й чорапи, та чак опашката й се къдреше.
          Не си даваше сметка, колко много е отслабнало зрението Й от липсата на срещи и клюки. Вече не Й се налагаше да подава врат иззад настроението си и да гадае по цвета на вятърните отскоци колко ще закъснее и дали ще дойде Ангелът. Откакто ревматизъм бе надушил и неговите криле, дните минаваха неусетно забързани към своето вечно случване и закономерните им сутрини не дразнеха съня Й, нито пък се срещаха с нощите Й. Като проскубан панаирджийски петел, Ангелът допляскваше из въздуха последните няколко метра преди де се строполи пред къщата Й и после запалваше цигара без филтър, пускайки съвършени кълба дим, изпълнени с божествените му издихания. После прекрачваше начумереното прагче на осамотената къща и се залавяше за работа. Пресяваше от пусто в празно живота Й, докато тя чистеше купичка леща и го замеряше с проядените зърна. После вземаха стар зарзаватчийски кантар и изсипваха изчистената леща от едната му страна, а нейните добродетели от другата, и като не можеха да решат, ко! е Й е дошло в повече – живота или живеенето му, кипваха върху печката вода и си сваряваха супа. После сърбаха шумно и с настроение, философски вгледани в топлия цвят на чорбата, която си бяха забъркали, обезспокоявани единствено от сълзливите мехурчета, които попарената добродетел изпускаше, размествайки лещените зърна чак в дъното на стомасите им. Накрая събираха нападалите по масата и пода трохи и той отлиташе да нахрани съседските кокошки, с надеждата, че поне тази седмица, една от тях няма да се окаже там, където й е мястото.
          Тази вечер обаче, лещата им беше приседнала. Мотаеше се като закъсняла пеперуда през изгладнелите им кореми и блъскаше ту в една, ту в друга посока тлъстата сянка на прозевките. И по отегчените им лица не се случваше нищо друго, освен лекото изтръпване на клепачите, преди да се отпуснат като изсъхнали листа върху влажните им зеници. Беше настъпила зимата им... Омотани в преждата на беззъбото си очакване, някак съвършено безучастни, те бяха изтървали смяната на няколко сезона, които оголиха венците и домовете им. Беше обезлюдяло в дълбоката пролука от наивно общуване, която се свиваше и свиваше с всеки напуснал ги навик.
Ангелът промърмори нещо и тя посочи безгласно с очи към облегнатата в мрачното врата. Две среднощници се гонеха по проядените й греди и завъртаха последните вечерни прашинки в потоп от безкрайно малки преживявания. Тя пресегна с ръка и заобира трохите от масата, а Ангелът отскубна дълго перо от гърба си и подхвана да чисти от другия край. Хлебните парченца се прескачаха, прехвърляха се и се спускаха в шепата й, където топлите пътища на изпредените й в събития ръце, се огъваха около тях и ги запращаха натам – в старостта й – нарочна и подходяща. И докато пилееха мълчанието си напразно, защото нищо не можеше да бъде по-тихо от споделяната години наред близост, непоканената вечер бавно се изниза и напусна запъхтяната от звезди нощ. Ангелът потрепери от дотичалият студ – някак заучено, като необясним спомен от полусмъртната си същност, понечи да разтвори крила, но разбра, че е дошло време...Погали лявата й буза и разбра, че лицето Й, което бе наблюдавал стотици пъти, съвсем не! е така измислено, както бе старостта Й; че кожата Й бе красиво задрямала под покривалото от непостижима нежност, довлечено от други ангели; че очите й, които обикновено угасваха, някъде дълбоко под заесенилият се поглед, не можеше да не си спомнят пристигането му, но Той отдавна бе напуснал смисълът му; че заключените Й устни, неспирно заклинаха времето и с всяка своя фибра произнасяха звуци, по-страшни от онова, което измореният му слух бе чувал някога; че посипаната с колебливи бели стъпки край челото Й коса бе забрадила целият Й кръгозор, преди още да разплете посоките на нечие желание... Нещо надникна зад сянката Й – нещо замислено и самотно, развеселено от разсеяния ореол на Ангела и странно порозовелите му пръсти. Тя се обърна и понечи да отпъди с ръка тромавия въздух, обгърнал изражението му в мрак. После взе от масата коричка хляб, целуна сърцевината му и я поднесе пред устните Му – докато се взираше в изненадващото търпение, с което той следеше жестовете й, тя забел! яза как перушината Му постепенно се свлича и заглъхва край тялото – поокъсана и сънлива; как ореолът се смесва със затоплените Му въздишки и изпълва цялото Й тяло; как кухите Му кости се пълнят с грешна тежест и той желаеше това...Тя също бе разбрала... Беше му дошло времето...
          От небето се спуснаха облечените в бяло оплаквачки, покриха изхвръкналите от усилието да се живее женски кости в сватбена премяна, завързаха ръцете им със залезночервена кърпа и сметоха зад печката останалите от самотата йм трохи и пера. Котката се втурна стреснато след мижавата процесия от жени-самозвездници и без да усети, строши крехките си зеници в черното на магията им. Ангелът извърна лице към небето и тихо замоли Смъртта си да призове всичките му грехове, всичките му незаконни желания и похотливи мисли. Двете коленичили пред тях самозвездници започнаха да наричат за здраве и обич, а новата му Съпруга се опря на въплътената му длан и посрещна всички прозрения, населявали главата й през земната старост на живота . Брачната пита, донесена от жените-самозвездници, бе поставена на старата, проядена от умората на лактите им маса и Тя посегна към нея, за да раздели на две остатъка от страховете и познанията им. После се прости с котката, напускащь къщата, повлечена от черн! ите езици на нощта – извади от престилката си скилидка чесън и я затъкна зад ухото на стреснатото животно – да я пази от сини погледи и горски вампири. Завърза опашката й на три възела и нарече седем пъти за нещо, което разсърди самозвездниците.
          Минаваше среднощ и съседските кокошки се притискаха така здраво към съня си, та чак оградата на къщата се бе изопнала под усилието, струпало се върху пречките на курника. Парче време се бе изтегнало пред прага на къщата и лениво се размърда, оголвайки машинално зъби при вида на тръгващите си оплаквачки. Беше се свършило... Мъртвият Ангел щастливо погледна към очертанията на прераждането си и пожела всички мисли, които могат да споходят неопитното човешко битие. Отпусна се и потъна сладострастно в неочаквано привидялото се тяло на Съпругата му. Масата бе отново покрита с трохи от скорошна вечеря, а стомахът му се сви носталгично при пристигането на помъдрелия спомен за топла супа от леща... Беше сит и блажено стар...