тя не е нито толкова
малка
нито толкова безобидна
прилича на запалка със силует на африканска жена
от племето на отглеждащите ситни треви
стои на балкона точно срещу слънцето
и гледа слабата жена
с бяла коса и тяло на върба
три етажа по-долу и встрани
как е втренчена в нажежения въздух

тя не е на 12 нито на 24
отдавна не е писала
писма до себе си
сега се пита защо
светът е толкова отчетлив
че няма нужда да бъде написан
за да стане картина

натиска с пръст
мястото на сърцето
не избликва пламък
нито даже искра
камъчето може би се е счупило
и няма как да си запали цигарата
не издиша дим
денят е ясен
върху покрива отсреща
някога са чупили бутилки

тя стои срещу рехавите облаци
несръчно залепени по небето
взира се в далечината
после вижда пак
плоското лице на жената отсреща
помахва й
а тя навежда глава
и се прибира
някъде в бъдещето