Непубликуван текст на Георги Мицков

         Прехвърлих купища мои книжа с благородната цел да ги поподредя. Тъй изскочиха две страници, чието наличие там бях забравил. И не бих ги извадил, ако не бяха от покойник.
         Мицков, уви, беше човек повече от разхвърлян, всеки, стъпвал в сливнишкото му обиталище, би го потвърдил. Заради тая черта на мосю Жорж Мицкò, както му виках, изгубиха се кой знае колко негови работи, да не говорим за писма от известни чужди интелектуалци, което е загуба не само за личното му книжовно дело. Затуй, да не ми тежи на съвестта, че и аз, независимо по какви съображения, също съм допринесъл за разпиляване оставеното от Мицков, позволявам си да предложа текста „Поезия на всекидневния трагизъм“, който се публикува за първи път в електронното издание „Литературен клуб“. - Румен Стоянов

         Четейки рецензиите в литературния ни печат, особено тези, които се отнасят до поезията, ме карат да настръхвам от ярост от високопарните и небългарски изрази при анализирането на самите текстове. Обикновеният читател трябва да вземе речника на чуждите думи в българския език и да си ги превежда. Освен това те са написани направо в духа на тоталитарното време и човек ще си помисли, че имаме едва ли не гениални поети, но които, за съжаление, не познават българската класическа поетика и тия пишещи и много често печатащи млади поети, съм сигурен че не могат да напишат едно стихотворение с класически стих. Поезията не е проза. Поетична проза може да пише много ерудираният автор и въпреки че пише в проза, наредена като стих, да те плени и да останеш изненадан от изразената поезия. Уви, аз не срещнах рецензия за току що излязлата стихосбирка на Румен Стоянов, защото по презумпция той обикновено минава за преводач, сега пък и за него ли да пишем. Той изобщо не им влиза в сметките: ти на мене, аз на тебе.
         Прочетох стихосбирката „Погача“ на Румен Стоянов с безкрайно удоволствие, стихосбирка, която ме подкупи и плени със поетичната си непосредственост, и тънкото умение на автора да ни привлече вниманието към отминаваните неща, малките неща в нашето всекидневие, и според автора, а и за мен, те са точно тия малки неща, които правят голямото. Тоя селянин, както нарича себе си самият автор, е от ония умни и впечатляващи се души, които знаят да гледат и как да кажат гледането в стих. Той може да ни опоетизира едно дъбово листо, или здравеца в лехата на родната му къща, и да ги свърже с детските спомени, като ни внушава една езическа сериозност и ясно неспокойство, което го сближава не с нашите майстори на класическия стих, а с тия на брилянтната ни поетическа проза Йордан Йовков и Елин Пелин. Освен това нашият автор като проникновен наблюдател е и хаплив полемист, който не отминава вижданите, но премълчавани неща.
         Румен Стоянов е човек от дипломатическата кариера и дълги години е живял в Испания, Португалия, Мексико и най-вече в Бразилия. Може би това откъсване от родината му е позволявало да прави съответните сравнения и наблюдения и да си дава отчет на какво културно ниво се намира самият българин. Тия сравнения му носят болка и носталгия по родината. Тая болка се удвоява, когато чете разни енциклопедии и книги за изкуството, където представянето на българите е отминато. Това дълбоко го наранява, но и засилва националното му самочувствие на българин, защото той познава изкуството в своята родина както не го познават чужденците и с което той се гордее. Разбира се че донякъде това отминаване на българското изкуство се дължи и на лошата ни външна политика. И все пак ние знаем много добре, че българската интелигенция е на много по-високо ниво от останалата интелигенция в света. Тия отрицания са засилили националистичното чувство в нашия поет и той е написал великолепни стихове за българската земя, нрави и обичаи, в които се чувства познанието на нашия поет на родния ни фолклор, на българските нрави и обичаи, влюбен е в българските шевици, които са равни по красота на живопистта. Румен Стоянов се е постарал да премине от субективния лиризъм към една митологична поезия, но в духа на народната ни песен, която отразява великолепно метафизиката на българския дух. Румен Стоянов е успял да сдобритова дискурсивно движение със същността на поетическия език да бъде ясен и макар и външно да изглежда прозаичен, при самото четене това външно впечатление изчезва.
         Формата на стиховете при Румен Стоянов е малко обичайна и странна. При първо четене неговият стих ни изглежда тромав, грапав, непохватен, дисонантен. И ако това е така това нещо се дължи на факта, че тая поезия е написана на един свой индивидуален и неповторим начин с диханието и ритъма на една неспокойна кръв с обич към езика ни и към народната песен. Много добре впечатление ми направи употребата на рядко срещани български думи, които придават необикновена свежест на поетичния му израз и език. И какво неочаквано заглавие, много българско и истинска метафора - „Погача“.

---

Румен Стоянов, „Погача“, С., 1993 г.