На моя приятел Александър Алексиев

         Морето притихваше като дете, уморено от игра. Денят се стопяваше бавно, а разположен на хълма, градът приличаше на огромна графична картина. Над керемидените покриви проблясваха медните нишки на залязващото слънце като многобройни струни на невидима китара.
         Даниел вървеше към вълнолома. Обичаше в късните летни следобеди да плува в морето. Изпитваше неимоверна наслада. Морето се разстилаше пред погледа му като безкрайна синя плисирана завеса. Той заставаше на циментовия вълнолом и скачаше в прохладните вълни. Плувайки бавно и спокойно се отправяше навътре. На около стотина метра от вълнолома имаше подводна скала и Даниел стъпваше върху нея, за да почине малко. Водата стигаше до кръста му и изправен гледаше града. От тук градът приличаше на град от приказките с къщите, накацали като чайки една над друга и с куполите на няколкото стари църкви, които му придаваха нещо фантастично и загадъчно. Струваше му се, че стои пред огромен киноекран и гледа филм, чието действие се развива в средиземноморски град от Ренесанса. После Даниел се взираше към малките криви улички, кафенетата и ресторантите, на чиито открити тераси се виждаха хора, които в този следобеден час спокойно пиеха разхладителните си питиета и безгрижно си бъбреха навярно за най-различни всекидневни неща.
         След това отместваше погледа си и сякаш вървейки по стръмните улички стигаше до вълнолома. От ляво имаше малко пристанище за яхти и лодки и сред старите дървени лодки се открояваха две величествени яхти, бели като огромни лебеди. Те сякаш блестяха, а вътре сигурно бяха обзаведени с всичко необходимо за приятни и весели морски разходки. Яхтите бяха на Нико Примов, най-богатият в градчето, но никой не знаеше от къде има толкова пари и с какво точно се занимава. Най-големите и най-елегантни ресторанти бяха негови. Имаше и два хотела, които се издигаха в южната част на градчето, точно срещу плажа, където пясъкът беше като златен прах. Погледът на Даниел пак се връщаше на вълнолома, а там седеше възрастен рибар, хвърлил въдицата си в морето, леко наведен и замислен. Сякаш не очакваше да хване риба, а само така седеше на вълнолома, за да си почине от топлия летен ден, да си събере мислите или може би да се върне в спомените си назад в годините. До рибаря се бяха появили и две момичета по бански. Те като че ли се канеха да скочат в морето и да поплуват като Даниел покрай вълнолома. Момичетата, стройни и слаби, изглеждаха необикновено красиви. Русокоси с изваяни тела. Яркоцветните им бански костюми подчертаваха нежните им форми и дългите им крака. По всяка вероятност бяха чужденки, навярно рускини. Това лято в градчето имаше много руснаци, дошли на почивка на слънчевото черноморие.
         Стъпил на подводната скала, Даниел гледаше момичетата и чакаше всеки момент те да се хвърлят в морето и да започнат да плуват към него. Момичетата също не откъсваха поглед от Даниел и навярно се чудеха как така стои във водата изправен, но може би вече се досещаха, че е стъпил на подводна скала.
         Изведнъж Даниел видя, че момичетата започнаха уплашено да скачат и да викат нещо. Опита се да разбере какво искат да му кажат, но беше далеч и не се чуваше нищо. Момичетата викаха все по-силно и по-силно. Старият рибар, който седеше до тях, също се изправи и започна да вика. Явно момичетата и рибарят виждаха нещо, което Даниел не виждаше. Той бързо се обърна и застина в ужас. На десетина метра, навътре в морето, видя гърба на огромна риба, която се приближаваше към него. Гледаше я и не можеше да помръдне. Сякаш всичко в него се парализира. Ръцете и краката му висяха като отсечени. За секунди цялото му тяло се вкамени. Само мисълта му напрегнато работеше, сякаш в главата си имаше часовников механизъм, който цъкаше и всеки момент щеше да избухне невидима бомба.
         Рибата изглеждаше необикновено голяма, може би дълга около два метра. Със сигурност не е акула, помисли си Даниел, знаеше добре, че в Черно море няма акули. Вече толкова години живееше тук и досега не беше чул някой да е видял акула в Черно море, но още не можеше да разбере каква е тази огромна риба. Беше безсмислено да се опита да избяга с плуване, рибата щеше да го настигне за секунди. Гледаше я напрегнато, а тя все повече и повече се приближаваше, плавно и застрашително. Той стоеше на скалата като паметник. Когато рибата вече беше по-близо, Даниел въздъхна и малко се успокои. Беше делфин, но необикновено голям. Такъв едър делфин не беше виждал досега.
         Делфинът се приближи на около два метра от скалата и започна да обикаля около Даниел. Обикаляше, гмуркаше се, изскачаше над водата и сякаш си играеше. Тази игра продължи няколко минути, но Даниел стоеше все така неподвижен. Момичетата и рибарят също стояха на вълнолома и гледаха делфина и Даниел.
         След като направи няколко обиколки, делфинът бавно се отдалечи навътре в морето, а Даниел вече по-спокоен заплува към брега. Стигна до вълнолома, излезе и застана до момичетата. Те го гледаха с широко отворени очи.
         – Как Вы? – попита го едното от тях.
         – Хорошо – усмихна се Даниел.
         Възрастният рибар се обърна към него и каза:
         – Такъв голям делфин не бях виждал.
         – Как ли се е появил тук? – попита Даниел.
         – Сигурно е плувал до някой кораб. Най-вероятно от кораба са му хвърляли нещо за ядене и той ги е придружил чак до тук. Уплаши ли се? – попита рибарят.
         – Да – отговори Даниел. - Уплаших се. В първия момент не разбрах, че е делфин, но после малко се успокоих. И все пак беше много красив. Чудно е да го гледаш как плува и как иска да се приближи, сякаш за да те види по-добре.
         – Интелигентни животни са – каза рибарят. – Обичат хората. Може би си чувал, че делфините помагат на хората.
         – Чувал съм.
         – Помагат, но тукашните рибари не ги обичат. Делфините разкъсват мрежите им и изяждат наловената риба.
         – Отдавна не бях виждал делфин – каза Даниел.
         – Напоследък намаляха. Няма ги. Когато бях дете по-често ги виждах. Плуваха на стада и беше чудна гледка – спомни си рибарят.
         – Е, да тръгвам. За днес това преживяване ми стига – усмихна се Даниел и се сбогува с рибаря.

         На другия ден следобед Даниел пак дойде на вълнолома, за да поплува и пак се отправи към подводната скала. Беше сигурен, че повече няма да види делфина, но остана безкрайно изненадан, когато забеляза, че делфинът пак се приближава към него. И пак така едрото морско животно елегантно и плавно започна да го обикаля, сякаш искаше да му каже нещо, да го поздрави, че отново се срещат и виждат. Сега Даниел го разглеждаше по-внимателно. Не смееше да мръдне, но този път, за да не го изплаши и мислено си припомняше всичко, което знаеше за делфините. Беше чел, че са дружелюбни, не се страхуват от хората, в открито море придружават корабите. Знаеше, че живеят на стада, но има и самотни делфини. Този голям делфин навярно беше самотен. Даниел искаше да разбере мъжки ли е или женски, но не знаеше как може да се познае. От книгите беше запомнил, че си помагат един на друг и никога не изоставят болни или изпаднали в беда делфини. Плувайки, помагат на болните делфини да излизат над водата, за да си поемат въздух. Беше чувал, че делфините имат начин и да разговарят помежду си. Подсвиркват си и така се разбират. Този делфин сигурно се опитваше да каже нещо на Даниел, но за жалост никога нямаше да могат да разговарят. Беше невъзможно Даниел да научи езика им и делфинът да разбере езика на хората.
         Делфинът като че ли все повече и повече се увличаше в играта около Даниел и като че ли се приближаваше все по-близо до него. Въртеше се в кръг, изплуваше над вълните, изчезваше под водата и пак внезапно се появяваше. В тази неуморна игра имаше красота и безгрижие, а навярно делфинът се радваше, че е срещнал човек, на когото може да покаже уменията си и с когото да поиграе. Играта приличаше и на малко закачлив флирт. Делфинът сякаш казваше на Даниел: “Търси ме. Познай къде съм и в кой миг ще се покажа и ще прелетя над вълните.”
         Когато се умори, делфинът плесна с перка и бавно се отдалечи. Заплува навътре в морето и Даниел дълго го гледа, докато изчезна между вълните. Даниел доплува до вълнолома, изкачи се на цимента и пак впери поглед към морето, за да види дали делфинът още се забелязва. И днес на вълнолома беше старият рибар. Той вдигна глава и погледна Даниел над очилата си.
         Какво, – каза шеговито той – май станахте приятели с делфина.
         – Да, – отговори – делфините наистина са дружелюбни животни. Стори ми се дори че когато се приближи към мен, ме позна. Днес плуваше много близо до мен. Имах чувството, че нещо иска да ми каже или да ми покаже.
         – Прав си – каза старецът – и аз знам, че делфините не се страхуват от хората, напротив търсят хората, приближават се до тях.
         – Усетих, че между мен и него се получи някаква връзка. Не мога да кажа каква точно, но я усетих подсъзнателно, сякаш делфинът ми изпращаше сигнали, които разбирах.
         – Нищо чудно. Възможно е да издават някакви звуци или някакви вълни, които ни влияят по определен начин – замисли се рибарят.
         – Да, сигурен съм, че нещо усетих – отговори Даниел.
         – Има една китайска наука за хармонията с околната среда и изкуството – продължи старецът – наричат я Фън Шуй. Според нея делфинът е символ на спасение, промяна, бързина и любов.
         – Изглежда много сте чели? – забеляза Даниел.
         – Бях учител – отговори рибарят – и на младини много четях, но сега очите ми бързо се уморяват и затова предпочитам да съм повече навън. Идвам тук, гледам морето и така си почивам, а ти си още млад, женен ли си?
         – Не – отговори Даниел – време ми е вече.
         – Е, да се надяваме, че делфинът ще ти донесе щастие и любов. Фън Шуй казва, че делфинът е символ на любовта.
         – Да се надяваме.
         – Не случайно те избра теб и не случайно идва при теб – усмихна се дяволито пак рибарят.
         Постепенно се здрачаваше и рибарят започна да си прибира въдицата и рибарските принадлежности. Сгъна си старателно трикракото столче и го взе под мишница. Беше дребно сухо старче, но се виждаше, че още е жилаво. С тънък памучен панталон, светъл на цвят или по-точно избелял от слънцето и вехта риза на черни и бели раета. Очилата му бяха с доста голям диоптър и му придаваха малко смешен вид. За това допринасяше и смачканата му платнена шапка, чиято периферия закриваше половината от набръчканото му лице, което приличаше на изсушена синя слива.
         – Е, да тръгвам – каза рибарят – късно стана. Знам, че и утре ще дойдеш. Трябва и утре да се видиш с новия си приятел, ще те чака. Довиждане.
         – Довиждане – отговори Даниел.

         Цяла седмица всеки следобед по едно и също време Даниел отиваше на вълнолома и плувайки се отправяше към подводната скала, а делфинът се появяваше веднага и започваше играта с него. Делфинът се гмуркаше, стрелваше се над вълните, обикаляше и Даниел усещаше радостта у делфина, но това необикновено общуване правеше и двамата щастливи. Делфинът е моят късмет, казваше си Даниел. Откакто се сприятели с делфина, животът му сякаш се промени. Преди беше притеснен, загрижен. Наскоро го бяха съкратили от работа. Работеше като техник в един сервиз за електроуреди, но работата беше намаляла. Нямаше и приятелка и се чувстваше отчаян, но откакто стана случката с делфина, вече гледаше по-ведро и по-весело.
         Веднъж старият рибар го попита:
         – Е, как кръсти делфина? Трябва вече да му дадеш име и да го викаш на име.
         – Не знам мъжки ли е или женски и какво име да му измисля.
         – Няма значение. Сега е модерно имената на момичетата и на момчетата да са едни и същи. Делфинът няма да ти се обиди, ако го наречеш с мъжко име дори да е женски.
         – Добре, ще го нарека Любов, защото вярвам, че ще ми донесе любов.
         – Хубаво го измисли. Всеки има нужда от любов: и хората, и делфините. Трябва да обичаме и да ни обичат, за да сме щастливи – заключи старецът.

         Един следобед делфинът не се появи. Напразно Даниел го чакаше на скалата. Оглеждаше се, викаше: „Любов, любов“, но делфинът го нямаше. Какво ли се е случило? Дали не е отплавал навътре в морето, а може да е срещнал стадо делфини и да е тръгнал с тях.
         Делфинът го нямаше и на другия ден.
         – Не сте ли забелязали делфина? – попита Даниел рибаря.
         – Не – отговори той – от два дни не съм го виждал. Изчезна.
         – Какво ли е станало?
         – Какво, морето е голямо и е отишъл някъде другаде да играе. Ако е бил женски се е отегчил. Станало му е скучно тука и си е намерил друго, по-забавно място – усмихна се пак старецът.
         На Даниел му стана малко криво от тази шега, но нищо не отговори.
         На другия ден пак дойде на вълнолома и пак се приготви да се хвърли в морето и да заплува към скалата, но забеляза, че старецът го гледа някак странно и умислено. Даниел усети тревога в сивите му очи и го попита:
         – Какво има? Да не се е случило нещо?
         Старецът посочи с глава двете големи яхти, които стояха на пристана отсреща.
         – Знаеш на кого са тези яхти, нали?
         – Да, – отговори Даниел – на Нико Примов. Тук всички знаят и го познават.
         – Знаеш, че и ресторант „Лазур“ е негов, заедно с хотела.
         – Знам.
         – Днес чух, че тези дни специалитетът на ресторанта бил филе от делфин с билки, семена от синап и дижонска горчица. Приготвен по специална рецепта, само за чужденците. Не исках да ти го казвам, но като те гледам как всеки ден се взираш в морето и очакваш делфина, те съжалих. Такива сме хората... За съжаление.
         Даниел остана неподвижен. Днес морето беше бурно. Вълните яростно се блъскаха във вълнолома и пръските вода обливаха Даниел. По лицето му се стичаха солени капки като че ли плачеше.

София, 03. 08.2013 г.