В крайморската градина като жълти бюлетини капеха листата, а леденият вятър ги гонеше като петел кокошки. На разперени костеливи пръсти приличаха голите клони на дърветата. Облаци натискаха морето, но вятърът пъдеше и тях на запад. Вълните като сива глутница скачаха върху скалите. Стойко, опрял гръб на див кестен, се свиваше в протритото си палто. И цял живот да гледа морето, нямаше да му омръзне, и дядо му, и баща му, и той от него си вадеха хляба, дядо му - рибар, баща му - моряк и Стойко - моряк, но се разболя.
Лекарят му каза, стига, слизаш от кораба!
- Как така, докторе?
- Така! Ако направиш и един курс само, може и в морето да си останеш!
Слезе Стойко от кораба и Катя, жена му, преди да тръгне сутрин на работа, го гледаше дълго и мълчаливо. И той излизаше след нея. Питаше тук, там за работа, накрая поемаше към морската градина и опираше гръб на някой кестен. Страшна сила са вълните, мислеше си той. После продължаваше покрай брега, към Параходството, все натам го теглеше сърцето.
- Ей, аркадаш, като народна песен го даваш.
Обърна се. Спас. Не го беше забелязал.
- Плаваш ли, плаваш ли? - попита Спас.
- Не - смънка Стойко.
- Как така?
- Съкратиха ме... А ти?
- Моят бизнес плава като скутер!
Какъв ли му е бизнесът, но Спас май нямаше проблеми. В модерен какаов костюм, вратовръзка с цвят на киви, а бялата му риза като гланцирана, сякаш току-що я облякъл в магазина. И обувките му като полирани. А само преди няколко години пиколото Спас се кланяше като курдисан в хотел „Родина“. Как стават тези работи?
- Ей, като те видях, се сетих.
Стойко го изгледа недоверчиво.
- Купих „Стара планина“, ти го знаеш.
- За нищо не става.
- Затова го купих, ще го закотвя до нос Простор и ще го направя хотел, бар, игрална зала, но докато трае ремонтът, някой трябва да го пази. Навит ли си? Ще си седиш на „Стара планина“ и ще ти плащам.
- Колко?
- Колкото на пазач, навит ли си?
- Навит съм - отговори Стойко с половин уста.
- Ела утре при мен - мигна с лисичите си очи Спас и му тикна една визитна картичка в ръцете.
- Утре започвам работа! - каза Стойко на Катя.
- Сигурен ли си?
- Е, не е нещо особено...
- Дано, че ми омръзна да те гледам оклюмал като напикано мушкато.
Като млад моряк, Стойко шест месеца плава на „Стара планина“. Беше голям, внушителен параход, но отдавна ръждясваше. Преди пет години италианци снимаха филм на него. Нощем на палубата се кръстосваха лъчи на прожектори като безкрайни мечове, по високоговорителите викове гърмяха и изстрели трещяха. Тълпи от статисти ту се качваха, ту слизаха, а Стойко не беше много сигурен на какво повече му прилича всичко това, на митинг или на лудница, закотвена до брега.
Когато първия ден се качи на „Стара планина“, за да го пази, не го позна. Напълно ограбен. Бяха свалили от него и най-малките болтчета и гайчици. Приличаше на старец с изскочили ребра, без коси, без зъби и очи.
Стойко го обиколи, надникна и в най-тъмните му ъгълчета. Как от тази развалина ще стане бар, хотел, игрална зала, не разбираше той, но Спас си знаеше работата.
Избра си една каюта и я подреди като стая. Пръвите дни беше сам, но дойде едно момче, Васко, за да се сменят. Сутрин Стойко осъмваше на палубата. Изправяше се на мостика като стар капитан. Слънцето, подобно на лъскава медна подводница, изплуваше от морето. Отблясъци заиграваха по вълните, сякаш сенки се гонеха под водата и всичко на брега се открояваше като на киноекран, хълмовете като гърбове на черни биволи, скалите като бели зъби на акула и пясъчната ивица, като дълга златна верижка. Зад нея се зеленееше акациевата горичка, а още по-нататък сребрееше градът. Но най-хубави бяха нощите. Вълните плискаха, полюшваха кораба, удряха се в корпуса и Стойко се унасяше в дрямка, като че ли „Стара планина“ го носеше към Босфора и Гибралтар.
В една такава августовска нощ, тиха и дълбока като кладенец и с безброй рибени люспи, пръснати по теменуженото небе, Стойко долови шум. Май така му се стори, но все пак излезе да види какво става. Тръгна по палубата. Оглеждаше се, спираше. Зави покрай мостика и точно когато свърна към каютата, нещо го удари по главата. Олюля се и падна като прекършена мачта.
На сутринта, Васко го намери. Няколко дни лежа в болницата, после - у дома. Бяха взели само руския му транзистор, пък и какво ли имаше да се краде от „Стара планина“.
След две седмици се върна на работа. Бързаше и излезе преди Катя, тя вече не го гледаше дълго и мълчаливо, както преди.
- Тръгвам, тръгвам - каза той - старчето ме чака.
Наричаше кораба „старчето“ и когато беше сам на него пак му викаше така, говореше му като на човек. Разказваше му какво е било, къде е скитал и по кои пристанища са го вяли ветровете. И сега нямаше търпение да го види пак. Бързаше, но не беше както преди, от морския въздух ли, от какво ли, виеше му се свят.
Наближи брега и се огледа. Спря се. Какво става? Параходът го няма. Там, където беше закотвен, се синееше само морето като лунен кратер. По дяволите, ядоса се Стойко. Луд ли съм или полудях. Ускори крачките и спря задъхан на кея. Срещу него се изправи Васко.
- Къде е старчето? - заекна Стойко.
- Ей там - посочи Васко към хоризонта.
- Как така? - слиса се Стойко.
- Шефът го продаде.
- Продаде ли?
- За скрап. Влачат го към Гърция, не виждаш ли?
В далечината дърпаха „Стара планина“ на буксир като вързана баба.
Пред очите му легна мъгла и камък го натисна към вълните. Последният му кораб си отиваше завинаги.
София, 07.04. 2004 г.
|