„Животът през цялото време отвлича вниманието ни
и ние дори не успяваме да забележим от какво именно.“
Франц Кафка

         Стоил Петров обичаше да се разхожда из пазара. Това беше любимото му място в целия град, особено когато времето беше хубаво, най-вече през пролетта или в ранна есен. Тогава пазарът силно го привличаше. Сергиите бяха препълнени с пресни плодове и зеленчуци, във въздуха се носеше аромат на цветя и всичко плуваше в багри, които галеха погледа му и го опиваха. Обичаше и да влиза в малките магазинчета на пазара, да се вре в най-тъмните им ъгли и да разглежда различните стоки в тях. Това бяха магазинчета, над чиито врати стояха големи табели: “Всичко за един лев”, “Дрехи втора употреба”, “Всичко за дома”. Влизаше и в полутъмните дюкянчета, в които продаваха котлони, контакти, казанчета за тоалетни, пирони, тесли, чукове. Понякога искрено се учудваше, че толкова много неща се продават, повечето от които – напълно ненужни.
         Почти през целия ден никой дори и не надничаше в тези магазинчета, павилиони, дюкяни. Продавачите в тях бяха главно застарели жени и мъже, които стояха безмълвно до щандовете като неподвижни сенки и приличаха на ненужните вещи в тях. Тези продавачи не се и помръдваха, когато някой случайно влизаше в магазина. Беше си и страшно да гледаш застиналите им лица, сякаш направени от восък, избелелите им очи, с очила и без очила и дрехите им втора употреба.
         Един ден Стоил, както пак така се щураше из пазара без посока и без цел, не знаейки и той самият какво търси и защо обикаля насам-натам, изведнъж се спря вцепенен и объркан. Точно пред него, на тротоара, имаше малко, почти незабележимо, магазинче със странен и необясним надпис. Много пъти беше минавал оттук, но досега не беше го забелязал. Магазинчето със сигурност не беше отскоро и по всичко личеше, че отдавна си е тук.
         Стоил колебливо се приближи, за да види по-добре странната и необикновена табела над вратата на магазина и полугласно започна да срича надписа: „Магазин за време“. А, това сигурно ще е магазин за часовници, каза си той. Може би продават стари часовници или както сега им казват часовници „втора употреба“. Той се поогледа, поогледа, но любопитството му го зачовърка, не издържа и бързо се мушна в магазина. Очакваше, че вътре няма да има нито един купувач, а само някой стар и грохнал старец продавач, но се излъга. Магазинът не беше малък, както изглеждаше отвън, и в него имаше доста хора. Продавачът не беше стар, а младо момиче, доста симпатично, с дълга руса коса, мека като майско утро, с тъмносини очи като теменужки и с усмивка, която приличаше на усмивките на ония момичета от сегашните американски филми.
         Ха, каза си Стоил, и се загледа като хипнотизиран в младата хубава продавачка, чиито сочни гърди изпъкваха над дълбокото й деколте. Това той наистина не очакваше да види. След секунди Стоил сякаш се събуди и любопитно започна да се озърта в магазина, но за свое най-голямо изумление никъде не виждаше часовници: нито ръчни, нито будилници, нито стенни. А, какво ще да е това, запита се учуден. Имаше само голи алуминиеви рафтове и никаква стока по тях, но хората в магазина не бяха малко и непрестанно едни влизаха, други излизаха. Сигурно влизат, заради красивата продавачка, май тя ги привлича, помисли си Стоил.
         Той се приближи малко по-близо до щанда, за да разбере какво търсят хората в магазина и едва не падна от изумление, когато чу един от купувачите, млад мъж, сериозно да казва на продавачката:
         – Извинете, не ми стига времето и бих искал да Ви помоля за малко време.
         – Какво време желаете – попита го любезно момичето – сегашно или бъдеще?
         – Малко сегашно време ще ми свърши добра работа – отговори младият мъж.
         – Заповядайте.
         Мъжът плати и излезе.
         А, каза си Стоил, сега вече разбирам, че времето е пари. Още не беше дошъл напълно на себе си и една жена, облечена твърде елегантно, с широка пола на карета и рубиненочервено сако, любезно обясни на продавачката:
         – Имам от старото време, но вече ми е твърде необходимо ново време. Стига съм живяла в старото време. Имам голяма нужда от по-ново, по-различно време.
         – Да, разбира се, новото време ще Ви хареса, то по нищо не прилича на старото и Вие сама ще се уверите – отговори момичето. – Ще намерите в него точно това, което търсите.
         Елегантната госпожа си получи новото време и доволна си тръгна.
         Докато Стоил се оглеждаше като паднал от небето и се въртеше насам-натам, към щанда се приближи младеж, има-няма трийсетгодишен с дълга коса, дяволит поглед и малко шеговито каза на продавачката:
         – Знаете ли, прахосах си времето и сега търся време, което да е по-рационално.
         – Нямате никакъв проблем. Веднага ще Ви предложа време точно за Вас, ще Ви стига за всичко, ще бъдете напълно удовлетворен и ще го използвате рационално, няма да бързате, няма да се притеснявате и най-важното – няма да закъснявате, навсякъде и винаги ще бъдете точно навреме, на точното място и в точния час.
         Младежът продължаваше да се усмихва, лъскавите му цигански очи гледаха дяволито момичето, но едно старче на възраст колкото Стоил го измести и нетърпеливо започна да обяснява:
         – Откраднаха ми времето, окрадоха ме...
         Друг мъж на опашката пред щанда, не много възрастен, с черен костюм и вишневочервена вратовръзка, с вид на държавен служител, шумно се оплакваше, че са му загубили времето, а трети все повтаряше, че вече дълго чака и често идва тук, но неговото време още не е дошло. Някаква дама, която приличаше на преподавателка, или нещо подобно, с дълга тъмна коса и с очи като топли кестени, настояваше за някакво насрещно време, което Стоил въобще не можеше разбере какво е.
         Той продължаваше да стои в магазина неподвижен като шашнат, гледаше хората пред щанда и се чудеше какво да прави, дали и той да попита за някакво време, но май нямаше нужда от никакво време. Беше пенсионер и вече имаше усещането, че времето му е изтекло.

София, 30. 03. 2013 г.