***

Екатерина Григорова

„Стара височина.“
Това е, което чувам да крещят
прозорците на влака.
Не минаваме през Балкана.
От влака избутвам децата,
тонове с прогнили кашони и кожени
куфари.
„Колко ми се искаше да попътувам
в Русия от филмите!“
Нищо, че имам зъб на съквартирантките
от Москва.
Само на две – ако трябва да съм честна.
Ако трябва да съм съвършено точна –
това не е темата на стихотворението.
Темата на стихотворението е как
овладявам ръцете си ДА НЕ ТРЕПЕРЯТ.
Иде ми да изкукуригам дъха на морето!
„Ваня, Ванюша!“ – крепеше майката
сина си в басейна и той стоеше горе-долу
изправен.
След минута стабилност тя хукна да пие кафе.
Заряза го на нашата отчужденост и голяма разлика.
„Ваня, Ванюша – ей сега ще дойде майка ти.“
Опитвах се да изимитирам гласа й –
бързи предположения за руската нежност:
„Ето я, идва с кафетата. Спри да плачеш,
страхливо момченце!“
Не от това треперят ръцете ми. Две думи ги
скършиха. Просто две думи, но как да повторя:
ще се разпаднат на срички шамарите и басейнът.

07/ 09