***

Екатерина Григорова

Намирам няколко вечни положения:
далече от очите ни – като политиците
ядат на една маса и се смеят на нашата
умора и кратко развеселяване.
В нашата поезия има неуморим, тъжен
патос. Мъжете говорят за Бог,
за илюзиите, за достойнството и лъжите, и
онеправданието. Аз не се връзвам на това.
Да излея мъжката си нежност в думи,
хулите към света, метемпсихозите на смисъла –
такова разговаряне не е за мен.
Сигурно някои ще се чудят дълго над
„мъжката нежност”. Мъдреци, които не разбират
мнимите инверсии, ще се изнервят да
ровичкат. А то е просто.
Аз съм сурова. Най-отвътре съм мъж.
Измъчва ме мъчителното хипертрофиране
на вечните положения. Цялата съм в пластини.
Завържете ме с огън – ще издържа.
Натикайте главата ми в кофа вода – ще я изсмуча
до ноктите на краката.
Само не слабост!
Не понасям натрапничеството на
практичните съпротиви.
Представям си, че има и по-умни решения
от хитро поддържаните стратегии.
И докато шикалкавя, ножовете излизат
от мен (приличам отвсякъде на таралеж).
Вече са опрели в чуждия кокал.
„Говори! Нека сме честни, или ще е вечно мълчание.“
...
Ту един гълъб ме разсейва, ту е слънцето
от прозореца.
Говори, говори! – чувам хриповете на
спасението и нещо като вода под лъжичката.

07/ 09