Денят стиска под своята роба
недодяланий камък за гроба:
срича вече със гняв -
епитаф.

Кръст в студена и потна ръка.

Из прохладни градини
- в мига преди мрак,
в планините от захар,
сред пустини от сол,
посолили със огън глада -

препречил на кръст
пастта на града -

в чифлици за думи
и във ферми за рими,
в работилници
складове
            водоеми
                        юзини:

по прави и остри завои,
през летните бели гори
на чадърите -
песъчливи паважи
по южните плажове,
сред усмивки на дрипави просяци,
масажисти
клакьори
джебчии
и пажове:

в дрехи -
широки и тесни -
те прескачат телата на смисъла -
            гневни
            диви
            бесни:
            - без некролози,
            макар че са мъртви
            с песни,
            макар че са неми -

идват, крачат
мъртвите сенки
в премълчани поеми,
надуват усти в устието
- Йерихонски тръби:

на гърба със торби -
в тях - милиони
залци,
комати
и къшеи, -
наследство от чудесата на времето,
ненахранени щикове,
прицелени
            в холограмните ликове
            на страстта на живота -
всичко и всички
летят
            напред
            без ред

- удържими от всичко,
неспираеми с нищо -
страхотни
и потни
от рикошета
по каменни друми -
те скачат,
подскачат,
убиват и стрелят по себе си:

думи!

---

^* Песен двадесет и първа от „Цитаделата“,
площадна поема в три части с пролог и хепиенд.