Наближаваше 2:20 ч. след полунощ. Очите смъдяха, връхчетата на миглите пареха. Реши, че е време за почивка. Остави лаптопа настрана да се зарежда. Не беше нужно да натиска Turn Off. Сам щеше да се изключи. Взе си портфейла, обу джапанките, извади ключа от ключалката от вътрешната страна на вратата. Отвори вратата. Излезе. Затвори вратата и врътна ключа.
         Луната и уличните лампи хвърляха ярки пръски върху мозайката на стълбището. Помисли си „Мозайка върху мозайка“ и премина рязко през остъклените коридорни врати, които се размърдаха напред-назад като късите вратички на комарджийски салон от каубойски филм, подобно на крилете на пърхаща пеперуда.
         Посаденото до входното стълбище плодно дърво приветливо размаха обкичените си в ситни листенца клони. Плодовете бяха все още зелени и кисели на вкус, но ядливи. Пресегна и скъса няколко от външната страна, защото от вътрешната миеха терасите и сапунената, изпълнена с дребни боклуци, мазнини и други нечистотии, вода къпеше дървото отляво най-вече през почивните дни.
         - Ще късате от другата страна - каза веднъж градинарят - и мартениците също там ще закачате, че иначе няма да ви се сбъднат желанията, заради боклучливата вода!
         И всички връзваха мартеници и късаха плодове от другата страна. А пролетните птици сякаш закъсняваха, или се бяха натоварили с достатъчно други сувенири, та не се сещаха за много-много за закачените от грижливи ръце червено-бели украси. И те стояха чак до другата пролет, ако случайно някоя прелетна птица преди да настъпи есента не се сетеше все пак да отнесе магическите дарове на пролетта в топлите страни, в които отлиташе. По някаква ирония винаги плодовете от вътрешната страна изглеждаха по-сочни и по-бързо узряваха. Те бяха открити за боклучливата вода, но дъждът ги измиваше по-лесно, а слънчевите лъчи най-бързо и най-пълно ги огряваха.
         Продължи към нощното магазинче на ъгъла. Винаги когато новите идеи напираха като водопад в ума и се чудеше с коя от всички капки да започне, изпитваше остра необходимост да занимае ръцете и зъбите си с нещо като печени слънчогледови семки. Взе си по-малко пакетче и каза на продавача, който бе свикнал да подава по-големи пакети, че този път иска от по-малката разфасовка, защото се опитва да ги откаже. Някой би казал - никотинов глад. Но какво общо имаше слънчогледът с тютюна?!
         Казват че някъде ползват маслото му за гориво. Ако няма много отлагания по двигателите и други важни части на автомобили, летателни машини и моторни лодки, сигурно ще се превърне в гориво на бъдещето, наред с горивата от други растителни материали. Много е важно обаче тези материали какви отлагания имат в атмосферата, защото ако са пръскани с разни пестицидни препарати могат да създадат на въздуха също толкова неприятности, колкото с години са създавали на почвата. Иначе идеята е добра! Така почвите ще се обогатяват допълнително, докато ги обработват, за да дават материал за гориво и няма да се налага да се хабят петролните продукти, докато се възстановят на места.
         Какво ли не е дала тази Америка на хората - чушки, фасул, картофи, тютюн, слънчоглед...
         И ето сега под лъчите на междублоковото парково осветление изплува в пълния си профил с южния и северния континент върху олющената стена на един отсрещен панелен блок. Каналчетата, отбелязващи къде точно са свързани панелите между отделните етажи изглеждат като паралели под и над екватора. А каналчето - екватор е запълнено с разни кабели, които някъде отвъд края на панела се срещат в нещо като разпределителна кутия и продължават в различни посоки. Това не е изненадващо нова гледка. Тук хлапетата могат да учат картография навсякъде – в коридорите със стар олющен цокъл; там, където разсеян майстор е проявил небрежност и е разпилял боя, друга трайно отбелязваща се субстанция, или просто разглеждайки дупките върху асфалта или ронещата се мозайка в основите на сградите.
         Италия, Австралия, Африка и Скандинавския полуостров са най-често срещаните форми. Случва се някъде да се отбележат Малайзия, Япония, Великобритания с всички прилежащи острови, та и от края с Ламанша, поради наличието на някакъв трети нюанс зад Ламанша, който някои приемат за част от френския бряг…
         Искаше да седне на любимата си пейка в парка, но тя сега беше заета от трима младежи, които пушеха цигари, пиеха бира и спореха разгорещено. Без да иска долови от изказването на единия, който беше сплел косата си като растафарианец: „...няма безкрайност. Дори в съзнанието ти не съществува безкрайност! Чуваш ли ме какво ти говоря? Не спори с мен!“.
         Прекоси парка и седна на друга пейка на отсрещната стена.
         Ето сега можеше да обгледа същото това пространство, но от отсрещната страна. Погледна небето. Ярки и малки звезди пробождаха тук-там синкаво-черния плащ на нощното небе. Замисли се.
         Тъмнината на нощта бавно, с нежна милувка отнесе болката в очите и паренето на клепачите. Сякаш невидима ръка беше отмила с вода от нощния бездънен кладенец всичко. Реши, че е време да се върне към заниманията си. Мина покрай пейката, където все още се водеше разговор между тримата. Неочаквано за себе си се обърна към тях:
         - Всъщност този, който каза, че безкрайността не съществува в съзнаваното, е прав. Тя е в несъзнаваното.
         Растафарианецът се обади:
         - Да, но и в несъзнаваното е илюзия, защото е фрагмент. Всичко в човешкото въображение е фрагмент…
         - И все пак за незнаещия тъмнината е начин да се докосне до безкрайността, защото тя задава дълбочина. Всеки, който е неведущ и осъзнаващ това, има по-ясна представа за безкрайността. Затова тъмнината предизвиква страх - от неизвестността, която крие в себе си. А светлината разпръсква и разкрива, но не може всичко да разкрие, защото не всичко е толкова близо до нея. А и нужно ли е? Тъмнината задава дълбочина, светлината разпръсква. Тъмнината е свързана с тайната, с утробата, с вътрешността, с домашното огнище, с жената, а светлината е свързана с външното пространство, с мъжът, който трябва да закриля семейството си отвън. Търсещият ум се опитва всичко да осветли. Ето защо днес рационалното знание се свързва с мъжа, а интуитивното - с жената.
         - Това са Ин и Ян - продължи растафарианецът. А не е ли по-добре да прегърнем мрака?
         - Не е нужно. Ние винаги можем да стоим отстрани да наблюдаваме и преценяваме. Мракът е поглъщащ. Светлината също е поглъщаща. Поглъща и унищожава мракът, който е в непосредствена близост до нея и я привлича с чернотата си. Така че безкрайността и ограничеността не са само философски понятия.
         - Значи искаш да кажеш, че безкрайността съществува и това е доказуемо извън нашите представи?
         - Доказуемо е дотолкова, доколкото е възможно с ума си да обхванем пространството на необятния космос. Ние живеем само в една система от една галактика и ползваме светлината на едно слънце и на милиарди, отдалечени от нашата галактика звезди. Нашето слънце не може да огрее целия космос. Всяка галактика обаче има свои системи и свои слънца, които огряват това, което е необходимо. Така че колкото е тъмен и невъзможен за обхождане от нас космоса, толкова е по-силна представата ни за безкрайността. А дали това е точно така, може да даде отговор някой, който е постигнал повече от това, което са успели да постигнат човешките светоусещания, емоции и разум досега.
         Всички се замислиха.