....това е втора възможност.

„Марсиански хроники“
Рей Бредбъри

         Предложенията на експерименталната лаборатория бяха любопитни и студентът внимателно слушаше съобщението на двамата служители със знаци на сътрудници върху саката си.
         – Съществува възможност да бъдете посетен от лице, идентично на Вас, което живее в паралелно време, половин столетие преди нашето. Ние осъществяваме връзка между епохите и измеренията. Посетителят е на възраст и не може да се задържа дълго. Ако желаете срещата, трябва да бъдем пределно оперативни.
         – Защо се спряхте точно на мен? – погледна ги с недоверие студентът.
         – Стечение на обстоятелствата. Посетителят е един от проектантите на контакта и предложи себе си като доброволец за кратко прехвърляне при нас. Той желае да Ви съобщи нещо.
         – Мога ли да не приема?...
         – Разбира се, но трябва да знаем предварително за отказа Ви, за да не претоварваме апаратурата.
         – Къде ще се състои срещата?
         – В барчето при лабораторията. Можете да говорите насаме. Време, колкото за едно кафе.
         Минута-две студентът преценяваше нещо. После каза:
         – Съгласен съм. Кога трябва да дойда?

         Заведението бе тихо, с празни сепарета.
         Пратеникът във времето се появи съвсем точно, съпровождан от двамата придружители. След кратко представяне останаха сами и студентът с известно разочарование се вглеждаше в по-възрастния мъж, който седеше насреща му. Така ли щеше да изглежда, когато наближи шейсетте?... Нямаше вид на преуспяващ учен... Или с добро здраве... И колко печална бе усмивката му...
         – Помолих да Ви видя, защото утре вечер Ви предстои важна среща – каза мъжът.
         – Срещата ми е съвсем лична... – наблегна многозначително студентът.
         – Именно. На тази дата аз се скарах с момичето, с което дружах, и ние се разделихме. Започнахме с незначителни разногласия, а се превърна в неприятен спор. Години наред преценявах защо стана така и мисля, че виновният бях аз. Подведох се от гордост и от егоизъм. Моля Ви, каквото и да Ви каже, не се засягайте и приемете думите й, даже и да не сте съгласен с тях...
         – Не разбирам дали е уместно да го обсъждаме... – опита се да постави дистанция младежът.
         – Нека се доизкажа! – помоли мъжът. – Това бе повратен миг в живота ми, но го осъзнах по-късно. Ожених се за жена, която очакваше да загребвам купища пари от научната си кариера. Тя ме изостави преди пет-шест години, защото беше ясно, че доходите ми са твърде скромни. Синът ни замина зад граница и не се обажда. Живея сам и се срещам с приятели. Роднините ми вече ги няма. Имах късмет да приемат идеите ми за проекта и да ме включат в екипа. Работата ме крепи, но тя не може да замести всичко. Бих искал да не се сблъсквате с подобни тегоби....
         – Не много приятно пророчество...
         – Това са факти от вече изминал живот, но има и друга възможност. Казват, че умният се учи от грешките на останалите. Жената, с която се разделих някога, също е сама, без семейство. Срещам я случайно и разменяме по някоя дума като добри познати...
         Двамата замълчаха за секунди, които се сториха безкрайни на младежа.
         Посетителят отпи глътка кафе и погледна часовника си.
         – Повече няма да се видим. Експериментът премина нормално, а това, което говорехме, е наша лична работа. Моля Ви, прегърнете и целунете родителите си от мен. Нямате си представа колко ми липсваха в следващите години, когато останах без тях...
         Той тръгна към изхода. Пресече паркинга с твърда походка и спря до колата, в която го очакваха придружителите му. Студентът го изпращаше, леко объркан.
         – Сбогом! – протегна ръка мъжът и влезе в колата. Той се усмихна от задното стъкло. Нещо примигна едва забележимо и вътре останаха само двамата сътрудници на лабораторията. Спътникът им, предоставил се доброволно за експеримента, вероятно се промъкваше през дебрите на времето, към неизбежното си ежедневие.