От седмица пакетирала чай в един склад в близост до бившите кланици. На ъгъла на Вайсенбургерстрасе и Ратервег. Четириетажна сграда. Съдейки по вида на пердетата по прозорците - работнически жилища. Малки квадратни прозорчета, пропускащи оскъдна светлина в холове с вечно включени телевизори. Върху фасадата е останала още от 80-те неонова реклама на консерви със свинско. Три стилизирани консерви в синьо, подредени на пирамида, а до тях - игриво прасенце с нежни копитца, изобразено в профил. Мяркала съм тази фасада от трамвая, номер 715, малко преди завоя надясно към новия търговски център. Винаги съм се чудела дали там още се помещават цехове за консерви. Нямало ги вече. Месото не е на мода, поне не месните консервите. Чай! Всички са луднали по чай сега. Чай на перли, на цели сухи листа. Чай, зареждащ с енергия или чай за тиха вечер пред камината. Пък и китайците го предлагат на толкова ниски цени, трябвало да си луд да не започнеш бизнес с чай сега. На безценица. Направо от полето.
          Може би за да се наблегне върху тежестта на консервата, прасенцето е несъразмерно малко. Човек би казал, че цялото прасенце спокойно би се побрало в една от сините консерви, оставайки отгоре да стърчи неонова розова опашчица. Складът за чай се помещавал на приземния етаж, под рекламата и под жилищата, обяснява ми тя. Гледам навън през капките върху трамвайното стъкло и се опитвам да различа силуети зад прозорците с релефни цветни стъкла на старческия дом отсреща.
          Капнала била от умора, но пък си струвало труда - запознала се с хора от друг свят. Такива, които иначе нямало къде да срещне. Рошави, кашлящи и с груби ръце. Рожби дюселдорфски от работническите квартали. Истински работници, автентични безработни с изхабени лица - казва тя и в очите й проблясват пламъчета на откривател на нови земи след среща с туземците. Какво е това? Нещо средно между любопитство и чувство за превъзходство? Увереност, че тя не е една от тях и те не са част от нейния свят? Сякаш ги дели тънка силиконова преграда, но ако протегнат ръце един към друг, всеки би усетил профила на ръката на другия, извивката на човешката прегръдка на онзи от другата страна на мембраната.
          Звучи ми цинично, но не съм тук, за да я съдя. Срещнах я случайно в трамвая. Обикновено в подобни случаи забивам поглед в книгата, избягвам случайните срещи с познати в трамвая. Ако не сме разговаряли с месеци, едва ли един мимолетен разговор на път ще заздрави нишката на нашето познанство. Или ще я скъса. Разговорите в трамваите са като... не знам като какво. Нямат форма, нямат тежест. Нито са истински истории, откъдето и да ги подхванеш. Хората казват прекалено много.
          Филип е един от работниците в склада за чай, застарял рокер с оредяла коса, вързана на мазна конска опашка, отпуснато коремче и протрит кожен панталон. Още в началото на седмицата моята позната успяла да спечели Филип на своя страна. Да й мъкне тежките кашони с чай до работното място и да отнася готовите до другия край на склада. Работата се състояла в това, от 10 килограмови торби с чай, да отмерва по 50 грама в пликове и да ги запечатва. Да лепва етикет и готово. Имало и по-малки дози. Обясняваше ми с подробности кое как се пакетирало, но не успях да запомня точните количества и видовете пакети, кутии и пликчета. Луксозни опаковки и такива със семпъл мотив за пуристи. Обясняваше ми и за някакви дървени лопатки от екзотично дърво, с които гребвали чай от торбите, за ароматите на пръст и ядки, на цитрусови плодове, джинджифил, карамфил и ванилия, които се носели над бучащите тръби на лампите на работните места.
          Това с лопатките си струва да се запомни, но докато тя разказва, вниманието ми е привлечено от един просяк, който се качва в трамвая с двете си огромни кучета. Разполага се удобно със смърдящите си дрехи на двойната седалка, вади от протритите си дисаги пластмасова бутилка с вода и пълни една паничка за кучетата. Те започват да лочат шумно и пръски се разхвърчават наоколо, полепват по пода и по съседните седалки. Просякът вади после от дисагите си фотоапарат и започва да снима. Нас и другите. Адски тъпа ситуация. Носи доста добра дигиталка. Изглежда професионална машина. Светкавицата проблясва нахално из полумрака в трамвая. Ако не беше просяк, досега някой да се беше възмутил, да го беше наругал, да беше защитил правото си на неприкосновено лично пространство. Да се беше погнусил от лочещите псета, които мъкне със себе си, от вонята. Някой със сигурност би повикал незабавно органите на реда. Но на просяк как да се гневиш. Та той ти седи тук като чучело на гузната ти съвест, че си нахранен и имаш дом поне. Пък и така сигурно борави с машинката, че присъстващите остават втрещени. Сигурно това се запчечатва на снимките - шокираните погледи на приличните граждани. Погледи на скрито неодобрение, но и на тайно любопитство. Дори може би на завист, заради свободата на дрипльото, която е в ярък контраст със собствената им безизходица - ден след ден по същите релси. Нищо чудно после просякът да отиде в някой компютърен клуб и да качи снимките в интернет. Сигурно има цяло общество на просяци с фотоапарати, снимащи свине и друга заможна паплач из града. Сигурно си имат и фен група във фейсбук.
          Филип бил бавен и несръчен като мечок. Питала го дали преди е ходел в „Ратингер хоф“ – кръчмата зад Академията, едно от гнездата на немския пънк. Лобното място на бандата “Ди тотен хозен”, на бохемите, на разните му там манифести, на Вим Вендерс също. Не бил ходил там, отговорил й той. Там било мястото на снобарията. Всички онези творци, и тогава, и днес – пълна снобария, отсякъл той. За Вим Вендърс не бил и чувал. Алис, другата работничка в склада за чай, се съгласила с него за снобарията и начертала с думи карта на града с места, които не са за простосмъртни. После Филип и Алис се разговорили за отглеждането на канарчета и по заобиколни пътища установили, че се познавали от посещенията си преди време на някакво кръчме зад пералнята в Билк, един от южните квартали. И Алис не била чувала за Вим Вендерс. Някой подхвърлил: “най-после петък”. Фрайтаг на немски. Фрайтаг, наречен на Фрейя – богинята на любовта в скандинавската митология, разбъбрила се моята позната. Нещо като Венера, обяснила- богинята на любовта и изкуствата. И на чая, допълнила остроумно Алис. Разбира се, и на чая, това си било истинско попадение, разсъждава тя, а аз установявам с облекчение, че просякът се кани да слиза. Лисва остатъка от водата направо върху пода в трамвая и измърморва нещо на кучетата си. Замирисва на спарено. На кален чай, бих казала.
          В склада работело и едно мароканско момиче, забрадено и бледо. То познавало и друга българка, негова съседка. Било яло у тях гъби с ориз. После то попитало познатата ми дали тя чете книги, защото говорела толкова добре немски. Съвсем наивно питало. Със страхопочитание едно такова. Толкова било мило това мароканче, коментира тя. Май било умно момиче, но сигурно не му е останало време да учи. Мъчно й било за него, казва познатата ми и прави една от онези артистични физиономии на състрадание, които сме виждали в разни шоута по телевизията за набиране на помощи за бедни и страдащи в бедствени райони или просто за нуждаещите се зад ъгъла. Но обикновено състраданието ни е насочено към тези, които не ни се налага да виждаме всеки ден. Страдащият в най-голяма близост е най-досаден. Затова първо помагаме на Хаити предимно. Пък и е някак по-необвързващо, нали?
          Филип не мъкнел кашоните на мароканката, а пък и тя не се осмелява да го помоли. Алис oт своя приемала за абсолютно недопустимо да не си пренася сама тежките кашони. Обяснила на познатата ми, че тези кашони били значително по-леки от моторите и някакви части, които Алис мъкнела редовно в автосервиза на мъжа си. После разбирам, че мъжът на Алис миналата година получил инфаркт, че е затлъстял и пуши много. Че кучето им умряло. Че тя е фотолаборантка, но нямало вече такава професия. Ето, даже и просяците са с дигитални фотоапарати вече. Последната й работа била да снима бижута в един магазин за скъпоценности на Кьонигсалее. Снимките били за страницата на магазина в интернет. Била ужасна работа, защото й се налагало да държи в ръка часовник, който можел да плати наема на жилището й за половин година. Ужасно се страхувала и от обир в бижутерията. Но моята позната разсъждава, че вероятно показността на лукс и разточителност на клиентелата на подобни магазини е сломило Алис, която мечтала да поспести малко пари и през лятото с караваната и ново куче да потеглят с мъжа й към Гърция, поне за месец. Имали приятел грък на остров Крит. Бил готвач в Дюселдорф през последите 20 години, пенсионирал се и се завърнал в родното си място. Живеел сега в старата къща на покойните си родители и рядко се връщал в Германия.
          Трамваят се задържа извънредно дълго на кръстовището. Съобщават, че има технически проблем. Няколко трамвая пред нас били спрели и запушвали цялото движение по линията. А пред тях се килнал камион и разсипал пръст върху релсите. Закъснения до един час. Варианти за прекачване, алтернативни маршрути. Някои от спътниците ни в трамвая започват да нервничат, да вадят мобилните си телефони, да се гневят. Други зяпат с празни погледи през прозорците. При други обстоятелства бих слязла и повървяла от това място пеша до дома ми. Но да си призная - някак ме забавлява дърдоренето на познатата ми.
          Тя дръпнала Филип настрана и му обяснила, че би било мило от негова страна да мъкне кашоните и на мароканката, момичето било значително по-слабо дори от самата нея пък и то сигурно и у тях има толкова много да върши и да мъкне, можело поне тук да й спестят този труд. Филип бил леко глуповат, май не му било хрумвало, но се съгласил с нея. Попитал я дали всички мъже в нейното обкръжение така ги работи. А тя: всичките. И му посочила купчината кашони с готови пликчета, пълни с дъхав чай до мястото й. Филип поклатил глава и ги отнесъл. Филип - дер Лагерхелд, нарекла го тя и момичетата се разкискали. Филип, героят на склада. После, след кикотенето, подхвърлила и новия лаф: вместо Лагерхелд можело направо да му викат Лагарфелд и един ден да се хвалят, че са работили с дизайнера Лагерфелд в склад за чай. Така му излязло ново име. Лагерфелд от склада за чай под ретро-рекламата на консерви от свинско.
          Днес бил последният й ден с тази група в склада. Може би затова е така изпълнена с впечатления, приказлива, превъзбудена някак. В края на деня се поклонила и казала на работниците, че й е доставило огромно удоволствие да прекара няколко дни в пакетиране на чай точно с тях. Великолепна група! Алис пък пожела след работа да повърви с моята позната из града до спирката на трамвая. Ръми. Меко ноемврийско време. Вървели до преди малко двете по една улица с оголели дървета и с велосипеди, заключени с тежки ръждиви вериги по изящни огради от ковано желязо. Не си говорели много, крачели премазани от работа през града. После на спирката се разделили. Алис казала, че ще й се обади някой път да ядат сладолед в квартала на моята позната. Алис била ходела там на училище, в онова училище - на монахините. Едно време те били зли и дебели. А тогава имало даже още вампири.
          Сепвам се и я поглеждам рязко, за да разбера дали казва последното с усмивка, дали го е изтърсила ей така само за да провери дали слушам внимателно. Но лицето й е непълно безизразно. Дали Алис е чалната? Или последното беше просто майтап. По израза на моята спътничка в трамвая не мога да разчета никаква оценка на ситуацията. Сигурно е от светлините. От чакането. От задръстването. От забавеното движение. От пръстта и от чая. Пък и едва ли има значение. Изключително досадно бърборене за чай, милосърдие и социална несправедливост. И какво сега? Да подаря фотоапарата си на просяка на ъгъла ли? Или да не пия чай повече? Или пък да пия повече, за да може Филип да мъкне кашоните на мароканката, а Алис да си вземе ново куче? За да пребъде Крит със завърналия се готвач? Заради Вим Вендерс, за когото тук никой не чувал?
          В понеделник била канена на интервю в държавния архив. За помощник архивар. Изисквания – добро владеене на фотошоп и сканиране на документи. Алис си мечтаела за същата работа. Имало три свободни поста за архивари. Днес по едно време се били навели двете едновременно да вземат етикети от една кутия и моята позната казала, че това трябвало да е знак. Знак, че щели се окажат някога пак по едно и също време на едно и също място.
          Трамваят потегля отново. Изобщо не се наложи да чакаме цял час. Чудя се защо ли все се тревожим за изгубеното време. Понякога чакаме повече, друг път - изненадващо кратко. В края на краищата сумата винаги излиза. Ако сега бърза човек занякъде, после чака. Или ако сега чака, после му се налага да побърза. На другата спирка слизам. Но, преди да сляза, я питам:
          „Защото го правиш всичко това? Искам да кажа - онова с работата в склада за чай, после в архива? Работниците... Харесва ли ти? Не разбирам. Няма ли нещо друго? Нещо... по-смислено, отговарящо на... на... социалния ти статус, образование, възможности?”
          „Добре, кажи ми нещо смилено“, отвръща тя ококорено и разперва приканващо ръката си с подути пръсти с изпочупени нокти, но аз вече слизам.
          Една розова опашчица, нахално щръкнала от консервата.