ПРОДАВАЧИТЕ ПРЕД ЦУМ

или Слизане на Христос в ада

Ивайло Иванов

В подлеза на ЦУМ дъждът
по принуда сбра ни.
Скупчихме се ний. Отвъд
думкаше отчаяно!

Сякаш в ада бяхме ний
сбрани за последно.
Аз превъртах свойте дни
като празна лента.

Душен мрак цареше тук!
Долу под живота
смесвахме – един до друг –
дух и дъх, и вопъл.

И мълчахме ний така,
както се мълчеше
миг един преди Съда.
Страшно валеше!...

Изведнъж – като усмивка
подир век тъга –
блесна слънце: и забиха
църквите в града!

Пасха свята ли – разкаяно –
служеха във храма,
помен ли за нас – не зная, но
звън дочувах само:

Екнеха дълбоко, басово!...
Дрезгави звънци
отдалече им пригласяха.
Аз не различих

дали капките – огряни
от тържествен лъч –
бяха станали камбани,
или тая глъч

от камбани капки беше
и с възторг незрим
бъдещия тя вестеше
Нов Йерусалим.

И очаквахме по водните
струни – чист и бос –
в преизподнята на подлеза
сам Иисус Христос

да се спусне, да разчупи
той печата твърд
и да опрости – изкупена –
втората ни смърт.

Но напразно! Спря дъждеца.
Стихна всеки звук.
Смешно някъде далече
издрънча капчук.

И спогледахме се ние,
с дух, докрай посърнал.
И зад своята сергия
всеки се завърна.

върни се | продължи