ДРУГА СЕТНА ИСТОРИЯ ЗА 90-ТЕ

Ивайло Иванов

„А-а-а, зяпнал той, пък аз се чудя що
хем рева, хем не ми е чак толкоз мъчно?“

Г. Господинов –
„Сетна история за 90-те“

Сред хазарта на ред семинари,
защо помня единствено този?...
Ироничност, долей мемоара!
Тук за сетен път „млади“ и „стари“
разиграваха пози и козове.

Аз мълчах като риба – невесел
от безстрастното свое сравнение.
Семинарът бе с тема:

                   СЛОВЕСНИЯТ
ПРОТОКОЛ – СЛЕПОТИ И ПРОЗРЕНИЯ

И пред мен двете стари моми
зачетяха ли „Далчев“ и „Нищото“,
се разпалваха техните устни сами
като тлеещи вече огнища.

А навънка кристалната зима
пак прераждаше въздуха в скреж,
но във нейната тайнственост имаше
неразчетени смисли до днес.

И по чудо стъклото пред мене
беше пукнато тъй, че да видя
как контурите – зло съвпадение –
се кръстосват във тяло на... риба.

- Браво! – казах си – тъй ти се пада!
Как от намеци няма да страдаш,
щом с фантазия бедна не беше?

Що за риби сега те нападат?...
Но във миг ме прекъсна докладът
„Ранни символи в „Камо грядеши“:

За плътта й – не знам, но за мен
бе наистина труден момент:

От прозореца – детски и щурав –
ме зовеше, потрепващ, контура,
а катедрата – Боже, пази ме! –
пак забълва над мен акроними.

- Е, кво вадис, Ивайло? – и в този
тъй напрегнато значещ момент,
аз съгледах как в миг от прозореца
отлепи се – възви покрай мен –

и изхвръкна от стаята рибата.
- Хубавице, постой да те видя! -

Бе хвърчило тя, свойта връвчица
със замах непомерен прерязало,
а след нея – разгърдена – тичаше
босоногата моя фантазия.

И се блъскаше в хора, реклами -
от дърветата рухваше прах,
а пък рибата – литнала – мамеше
и редеше мехурчета смях.

- Рибо, чакай, гонитбата нощна
тъй е зла – непосилна за мене е!
Зад стъклото съм аз, аз съм още
задушен в слепоти без прозрения.

Портиера не чу ли: „Затваряме!“
Виж прозореца – там е въпроса –
кой е всъщност във този аквариум:
те – четящите, или ти, мой Христосе,

дето в мрака навън ме понесе
и Града ти небесен слепи ни,
и съзираме – пресни в снежеца –
само птичи следи-акроними.

...Всеки прави веднъж своя избор.
/На Христа ние жребий не сме ли?/
Аз не мога завинаги в книжната,
прашна стая с моми острели

да прекарам живота си – в мрака
на плътта си да бъда балада.
Искам – знак ли съм – аз да съм знака,
полетял към безазбучна радост.

Искам в пръстите мои – горещи
чужди пръсти и тяло – във тялото;
искам поглед такъв, че да сещам
как надеждата в него летяла е;

искам дните си – камъни сиви –
сам да тикам по хълма си късен.
За да легна спокоен. Да имам
повод също след туй да възкръсна...

И аз тичах, край мене препускаха
хора, къщи, просторът разнищен...
И по спирките женските устни
пак разпалваха свойте огнища.