Ивайло Иванов

поезия

Литературен клуб | съдържание | страницата на автора

 

ЛЕДОВЕТЕ

 

Ивайло Иванов

 

 

 

Аз не разбирам откъде са тези тъмни ледове, сковали
най-тихото поречие на мисълта ми.
Аз не познавам този, който нощем
като слепец пристъпва плахо по леда
и с морза на тояжката си ми диктува
сигнали, неразчетени от мене.

 

Аз трябва да ги преведа на майчиния си език,
аз трябва...

 

Но кой ще ви разбие, ледове на немотата им,
когато всички хора, вещи, книги,
са само празни, глухи раковини,
чиято немота кристализира
в по-нови пластове от лед?...

 

О, аз усещам,
отвред набъбва тоя свят, като родилка се издува,
изопват се контурите, пращят от напрежение,
и само снопчето на моя поглед да прицели
случайна мисъл, стръкче или сянка,
знам, ще избухнат образи като искри. Искрите,
които вещите вдън себе си таят.
И аз, от обвиняем, ще осъмна обвинител,
подпалил тъмния Райхстаг на тоя свят.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | продължи

 

 

Електронна публикация на 01. май 2020 г.
Публикация в кн. „Брачни песни“, Ивайло Иванов, Изд. „Нов Златорог“, Изд. „Литературен форум“, С., 2013 г.
©1998-2020 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]