Ивайло Иванов

поезия

Литературен клуб | съдържание | страницата на автора

 

МОНОЛОГ НА СЕВЕРНИЯ ДЪЖД

 

Ивайло Иванов

 

 

 

Ковчези Ноеви са тез оловни облаци!...
Кервани от погребана в небето влага.
Но не потопът в тях изчаквам да премине - аз съм
потопът - в тях изчаквам тлеещата суша.

 

Сушата, която седми ден разлива
горчивото море на маранята.
Сушата, която с пясъчни клещи разчеква
рибята уста на хоризонта.

 

Събрал от дъждовете на света
по двойка капки,
крепя като разсъдък непомътен
аз бистротата им сред ветрения тътен.
Ала изкосо в капките ми боси
недейте през биноклите се вглежда.
Във ъгълчето на утробата си всяка носи
по петънце пометната надежда.

 

И ме подмята северният вятър
под скършени лъчи и звездно злато.

 

А долу хората чернеят се едва,
подобно стръкчета повехнала трева.

 

Удавени сред блясъците непрогледни,
те ще открият във нюансите събрат.
Къде си, във прегръдка хладна да заседна,
във тебе, мой последен Арарат!...
Да ме разкъсат ожаднелите поля,
и сетните ни ласки да са сладки.
През въздуха пресъхнал да прошумоля,
поне с шепи набръчкани капки.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | продължи

 

 

Електронна публикация на 01. май 2020 г.
Публикация в кн. „Брачни песни“, Ивайло Иванов, Изд. „Нов Златорог“, Изд. „Литературен форум“, С., 2013 г.
©1998-2020 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]