ЕСЕННИ СТИХОТВОРЕНИЯ

Ивайло Иванов

ГРАФИКА

Броди есенна несрета
из помръкналия лес.
Паяжинки и дървета
светят за последно днес.

 

За последно?... Още много
дни ще могат да трептят,
да ги кърми небосвода
с бистрата си, млечна гръд.

 

Уловена пеперуда
пърха, сякаш е листо.
Всичко във леса е чудо!...
И поточето, и то,

 

рони сребърни съзвучия,
бърза, бяга все напред –
сякаш скоро е научило,
че ще се превърне в лед.

 

И картинка непозната
се виши сред небосвода:
Сякаш някой в тишината
драснал е с ръка чудата
графика от черни клони.

 

 

ЕСЕНТА КАТО ВЪЗМОЖНОСТ

Като бъчви кравите
хълбоци издуват.
Вятър чупи ставите
на тревите. Чуваш

 

как свистят прошарени
стръковете жълти.
В миг: платното шарено –
изгледът – се гътва,

 

и поля, и ридове,
и потоци-змии
вятърът насмита ги
в своята фуния

 

и ги свива вятърът
до едното „Няма!”.
Само мрак. Земята е
буца мрак. И само

 

мълчаливи, в строгата,
предвечна тишина,
жълтеят се двурогите
крави и луна.

ДОЖИВЯВАНЕ

...И бавно лятото догаря
във есенните си пожари.

 

Горят в карминено червено
последните листа на клена.

 

И тъй прозирна резеда
излъчва нежната бреза,

 

че скелетът й свети нощем:
Забравено ковчеже с мощи.

 

А там далеч, зад хълма чак,
преди да го погълне мрак,

 

в гората
слънцето догаря.

 

И клоните
са капиляри.

ЕСЕННИ СЪОТВЕТСТВИЯ

Отново съм по тез места, където
вълшебната фантазия не мре.
И ято корморани във небето
се гмурват като в дъно на море.

 

Потъване е полетът, изглежда,
потъването – полет, и едва
прозрял таз проста мъдрост, се разрежда
на струйки дим горчивата трева.

 

Полюшват се тревите мълчаливо –
опалени от залеза са те –
и ти усещаш вече: всичко живо
престава в тая есен да расте,

 

прибира се във себе си, готово
едва напролет да избликне в клас.
И капчици слана, като олово,
тежат по тез треви. И върху нас.

КАЛЕТО
/старинна крепост/

Там, дето се е водила война,
там, дето преди векове убити
били са войни с горди имена,
днес – паяжинни нишки сред тревите.

 

И само колкото за да не рухне
днес споменът кой бил е прав и пръв,
понякога сред нивите избухват
калинки – като топли капки кръв.

над вечным покоем

Сами сме в манастирчето. Седим.
С глъчта си тоя век ни е оставил.
И никнат кипариси – като дим
от праведния жертвеник на Авел.

 

Монасите отдавна са в пръстта.
Гробовете им тънат във райграса.
Под звезден звън едничка вечерта
замята ни със черното си расо.

 

И е нелепо да съзираш как
хотели стават бившите обители.
И се черви в предзалезния мрак
едно небе, което сме обидили.