КОГАТО ВЕЩИТЕ НЕ СПЯТ

Ивайло Иванов

Цяла нощ аз съм бил какавида
в този топъл пашкул на съня,
ето утро: Света за да видя,
като две пеперуди излитат
от очите ми погледи два!...

Чуй: чешмата звучи като струна!...
/Още мия лицето си - здрач е!/
Като хлъзгава жаба сапуна
се изплъзва и в мивката скача.

И нали ужким всичко на уж е,
а зловещи, в антрето ме чакат
двата лъснати бели ботуша
като два... ампутирани крака.

Не излизам! Закуската вече
дъха пара и топли лъчи.
От чинията гледат ме втренчено
две яйца на очи.

И гримирани с лукови мигли,
съглашателски те ми намигат:
- Ти си къща, очите ти - цигли,
да не духа във теб - затвори ги!...

И затварям ги двете. /А третото
да отворя се мъча докрая.../
И със другото „Аз“ на предметите
цяла сутрин на жмичка играя.

върни се | продължи