СБЪДВА СЕ ВСИЧКО

(роман в апострофи)

По Борис Пастернак

Ивайло Иванов

Напреко няма как да мина,
непроходима кал е там.
- Как? Размразяването мина,
а ти в калта кибичиш сам!...

Изписква сред брезите сойка,
троши се бялата кора!...
- Както Вапцаров случи с Бойка,
тъй ти – със руските „недра“!...

И нея виждам си живота
да се осъществява цял:
От Колима – до Таганрота,
от Талин – в Белокорморал!

Напредвам. Никой ме не гони!...
На плочи чупи се снегът!...
- А ескадронът на Будьони?
Ами Гулаг? И Смерш? И смърт?...

И знам, подобно тези клони,
цял свят ще ми разкрие път.
- Разбрах! От Нобел милиони
във плик ще ти ги донесат!...

Виж! Дето песъчливо кална,
земята под снега личи,
като във кръчмица квартална,
едно петно от кръв личи.

Гората вслушва се в „рефрена“,
дошъл от неговия кът,
и два-три века ужасена,
очаква да замре звукът.

Тогаз се чува в тишината
как там далеч, зад онзи рът!...
- Надува ангелът тръбата
и Бог изправя ви на съд!...

върни се | продължи