ГЕНЕЗИС НА МОНОТЕИЗМА

Ивайло Иванов

„Естественото отношенише между земната
и небесната Църква е симфонията.“

Св. Макарий Египетски

Излизах аз от банята, когато
дочух внезапно, спирайки водата,
как музика съседът ми е пуснал
и във сифона капчица изкусна
със звуците прекрасни резонира
и – като чудо – свири без да спира!

На банята в акустиката сложна
това не бе – по принцип – невъзможно,
а пък сега го виждах и на практика...
И аз стоях в халата си до лакти
като Адам във животински кожи
и слушах, и на ум си шепнех: - Боже,
благодаря Ти, че ме сподоби
не на Съда със страшните тръби,
а с капчица, чиято сфера чиста
звучи подобно хор във Евхаристия. -

А то не беше просто „хор“, но беше
оркестър симфоничен. И звучеше
той в капката, изпълнил я догоре
със някакъв екстаз неръкотворен.

О, в нея сякаш хиляди цигулки
с телцата си, по-мънички от люлки,
звучаха – и със лъкчета чаровни
пригласяха на арии любовни,
запазвайки божествената мяра.

Как на водата да не хванеш вяра,
че на живота сложната симфония
зачената е в нея? Над сифона
аз наблюдавах капката как все
утробата си ласкава тресе
като жена, какво ти, като Ева
и как усърдно в себе си зачева

тя новия Адам със тяло свято –
прозрачно и от музика излято,
додето най-подир съседът тупна
капака – и мехурчето се пукна.

Прибрах се аз във стаята. Запалих
цигара и със поглед дълго галих
стъблата дим над пръстите си бледи...
А раснеха те право към съседа
и с примитивна вярност му се вричаха,
че би могло и тъй да се обича:
„по слух“, интуитивно и задочно,
интимно, но напълно непорочно –
чрез капчица, чиято ципа тънка
със вечното си девство още звънка,
или подобно църквица, с излято
кубе от светлина, вода и злато,
тя свири – и със Горния комшия
привежда те във пълна симфония.

Защото всичко може да потъне
сред банята мизерна на бита ни,
но кръгчето на малкото сифонче
пак ще ти бъде лично грамофонче,
където тази струйка, прималяла
от допира с момчешкото ти тяло,
стаила във браздичките си тънки
възторжения звън на твойте гънки,
върти се под мехурчето – засвирило
като мембрана над игла сапфирена.

...И на водата в песните заслушан,
в халата си Адам блажено пушеше,
и с всеки следващ фас, над пепелника
стъблата пушек по-красиви никнеха
подобно дим над жертвеник сакрален,
със кремък от запалката запален,
и раснещ над света – неразпилян
на завистта от ниския таван,
ами напротив: вдъхнат и приет
в небето на блажения съсед.