ВЕТРОПОКАЗАТЕЛ КРАЙ МОРЕТО

Ивайло Иванов

Тъй деликатни са и тънки твойте пръсти
и с жестове така категорични
те мърдат се, докато ти говориш,
в стремеж усърден да те обяснят,

че мисля си: Под повея на твойте думи,
приличат те
на ветропоказатели.

Ала чий вятър в тях ще духа, не зависи
единствено бриза на дъха ти,
но и от туй, което си прочела,
а после със години ти си трупала
във пневмата, наречена душа.

И ето, днеска пак ме достраша
да се допра до нея. Но полека
аз през леса на чувствата пътека
намерих – и със сила притегателна

облегнах се
на ветропоказателя.

И с миглите ти черни ме погалиха
вечерни сенки в стродавен залив,
и с повея на фините ти думи
облъхна ме дихание от бриза.
А устните ти – чувствени и умни –
петно от залез хвърлиха върху ми
и затрепя солената ми риза.

Нощта е каравела! Да отплуваме
на любовта към тропика бленуван!
От трюмовете всеки тежък мухъл
изхвърлям аз сега в морето синьо
и чувствам как във ризата ми духа
попътен вятър
от слова любими.

върни се | продължи