МАЛКАТА УДАВНИЦА

Ивайло Иванов

Събудих се и тутакси почувствах
с езика си вкуса на сол и пот
по пясъчния бряг мойте устни,
който нежно моя млад живот,
във залива на сънното дихание,
обгръщаха в бездънно очертание.

А светеше градчето зад перваза
като курорт и тутакси си казах,
че сякаш във морето на съня ми
един удавник цяла нощ във мен
безшумно се е блъскал, сляп и тъмен!
А с изгрева прибоят зазорен,
със плисък чист изхвърлил е трупа му
връз пясъчния бряг на мойте устни,
солени от горчивата тъга.
И с тъжен шум косите му разпуснати
полюшват се, разстлани на брега.

И чувстваш как по този бряг остава
една солена скръб – да те вини
със слънчеви кристали!... Но тогава
какво да кажем за солта кафява.
по устните на нашите жени?

Аз знам: В морето нощно на съня
в духа им някой всяка нощ се дави
и първите им думи за деня,
със ласки и стенания лукави
разкъсали предутринния здрач,
във същност са един надгробен плач
на девството по малката русалка,
която, както вярно чувстваш ти,
и тази нощ, проблясвайки за малко,
удавена в съня им вести!...

Затуй когато някого обичаш,
усещаш вкус и мирис на тъга:
Със изгрева и днес едно момиче
морето не изхвърли на брега!

върни се | продължи