ЧАСТИЦИ ОТ НАФОРА

Ивайло Иванов

ПОЕЗИЯ

И пак си лягам с думичката под езика,
и коренчето й невръстно пак ме буди,
и скачам от постелята, увит
в чаршафите като възкръснал Лазар.

 

Ти, Слово на Отца,
и този път
от мрака на нощта ме възкресяваш!...

 

 

БЛАГОВЕЩЕНИЕ

Росата сутринта е чиста
като утробата на Богородица.

 

- Да бъде според волята ти! - шепне
тревицата на слънчевия лъч.

 

Проблясва той –
и капката зачева
небесна светлина и земна угар.

 

И небесата със пръстта и този път
във капка от роса се помиряват.

ПЛОВДИВСКА АЛЕГОРИЯ

Гнездото щъркелово
върху селския комин.

 

Поклаща се във здрача и дими
като въздигнато кандило, над което
от залеза огрени, всяка вечер
излитат птиците като разпалени искри.

БЪЛГАРСКА КОЛЕДА

Очите на деца
в нощта на Рождество.

 

Приличат на протегнати панички,
от чието дъно
те гледа бистротата на очакването им.

 

Какви ли дарове нечути чакат? А сънят,
нехаен, със чувала и ще мине -
във всичките панички
да положи
петачетата прашни на клепачите.

ЛЕТЕН АКВАРЕЛ

Дъгата?
Детска шарчица на Бога.
Издигнал е Той свойта четка, потопена
във раните на всички земни раси
и драснал върху листа на небето този
седмоцветен
акварел на болката,

 

преди
щастлив-усмихнат да заспи
в юрганчето на облаче изпрано.

ЗИМНА ГРАФИКА

Зарити врабчови следи в снега:
свенливи руни.
Бегли гербове на болката!...
Там, дето парещият скреж е изхрущявал
под тежестта
на босите нозе,
там, дето сребърния сняг за миг е срязвал
отчаяните голи ходила,

 

сега –
саван от пресен скреж и драскотина,
тъй нежна,
като драсване със мигла.

ОСВЕЩАВАНЕ

Под колелата хълмовете се изтърколяват
и в Търново
навлизаме по залез.

 

Безброй запалени лампади са разпръснати
по хълмовете и благоуханно светят
подобно милиарди водни капки.

 

Тъй сякаш Някой, току-що възкръснал,
решил е да остави тук следа
и със дланта си старческа е ръснал

 

града
със светена вода.

ТЪРНОВСКИ ВЕЧЕРИ

Блести със светлина на трезви капки
привечер пред очите ми града!...
Тъй, сякаш някой ръснал е за кратко
пейзажа му със купелна вода!...

 

И капките пред мен благоухаят
в копнеж и нежност, в болка и тъга!...
Дали не се оглежда, всъщност, Раят
във малката, пробляснала дъга,

 

с която е покрита всяка капка?...
Изправен пред битийната загадка,
„Не знам!“, ти шепна. „Господи, не знам!“...

 

И като Ной, озона вдъхвам сладко,
и Те усещам, в милостта Ти кратка,
огрян от следпотопния Ти плам!...

ВАРУША

Тук улиците тъй са тесни, че човек не може
дори да падне напреки на пътя.
Пък и да падне, стрехите над него
се сключват – като длани за молитва.

ГРАДОВЕ И ОБЛАЦИ НА ИЗТОКА

Върху камили посторен е този град!...
Баирите се гърбици застинали.
От там – и този впесъчаващ глад
и чувството за зной и за пустиня.

СВЕТА ГОРА

Като въжета пътища преплетени
са стегнали
гърдите на баира.

 

По гръб полегнал косо в равнината,
напомня хълмът древен Гъливер,
върху когото ние всяка сутрин
изкачваме се като лилипути,

 

за да достигнем - нищи - до главата му
с централния му мозък:
Университета.

МИСТИЧНАТА ЛОЗА

В читалнята – разискрено жужене!...
И аз не знам дали жужи пчелинът
от детски погледи, накацали върху листа,
дали бръмчи с крилца неуморими
случайно излетала мъдра дума,
или жуженето разнася се от тези
набъбнали гроздове тежки лампи -
като гроздове на невидима Лоза -
принесли - според силите си -
двайсет,
тридесет,
или стократни плодове от светлина!...

ТЪРНОВО В ШЕПИ

Осмях те някога!...
Студентските зеници
видяха в твойте хълмове гърбици
и амбиции...

 

Сега от други вятър съм отвян
далеч от теб - но щом разтворя длан,
пак виждам твоите баири и кубета

 

в мазолчетата
на самотната си шепа.

КАТАКОМБИ НА СЪРЦЕТО

Когато чужди хлад и неведение
превърнат се в най-ледени гонения,
ти – сам забравен – тихо си спомни
зората на апостолските дни.

 

И нека само бялата ти риза
като платно на кораб да ти свети
с попътен благослов, докато слизаш
във изоставените катакомби на сърцето си.

СЪРЦЕТО

Със много нежен труд да го окастрим
от тръните на вехтите си страсти.

 

А след това във купела на капка пот
да го покръстим и настелим свойто
сърце със нежен пух като гнездо.
Тогава – вярвам – Гълъбът ще дойде!...

СЪЛЗИТЕ

Сълзите са покайни свещи
със пламъчета от роса.

 

Подухналата хладна мисъл ще ги сепне!...

 

Ще погребат погасналата влага
очите ни – ковчежета от пясък.

НОЩЕН ГРАД

Градът във нощния прозорец на трамвая
се отразява като друг,
Небесен град.

 

С обители от светлина,
гнездящ във облаци,

 

сред който ний се плъзгаме безплътни,
но и той
безшумно преминава през телата ни,

 

и пътниците слизат като ангели,
и други идат,
сякаш са души.

 

Дордето най-подир не спре мотрисата
на дните ни пред спирката последна
и слезли, не открием пак телата си,
и над главите ни – с тръби от светлина –
проблесне, вечно,
Слънцето на Правдата!...