„И той правеше от дажбата си хляб
мастилница, от млякото – мастило,
и с него пишеше между редовете.“

Из „Димитров и Процесът“

„Майчице!...
Бездарието е фашизъм!
Провинцията
щраква белезниците
и те натиква в единочката на самотата,
и с жест отмерен тиква под носа ти
единствената разрешена книга
от библиотеката затворническа:
„Моята борба“!

 

Защо палача глупав да чета,
когато имам собствена борба
и тя е следната:

 

Откъсвам аз от книгата случаен,
прочетен лист, следите заличавам,
и с млякото – за твойто то ми спомня! –
редя словата между редовете.

 

Млякото си майчино
изписах, майчице,
и вечно писах между редовете,

 

но въпреки роднинството, което
е вече по мастило – не по кръв –
и ти едва ли почерка синовен
сред воя от глупци ще разбереш.

 

Но нищо! Сгрей листа над газеничето
на любовта си /Трепка ли то още?/
и гледай как трагично изсветляват,
като петна родилни как избиват
откърмените с твойто мляко думи.

 

Как срастват се черти, лулички, резки –
под рязката тъмнична сътворени –
и тръгва Еретичното Писание
като река от мляко и надежда.

 

Под мене и над мен – подобно пранги –
чернеят редовете на палача,
а помежду им яростно се плиска
реката пълноводна на речта ми.

 

От твойте длани, майко, тя извира
и тръгва днес земята да покръсти.

 

Не палимпсест. Двубой велик! Разпенен!...
Два почерка, единият – излишен!...“

 

...Но тук ти кипваш млякото, което
забравено, на печката вари се
и с тъмен глас палачите проклинаш,
и бършеш ти петната загорели.

 

Пак гладни ще останат мойте братя!...
Но класово ще бъдат осъзнати.
За братята не страдай толкоз ти,
а по-добре до края дочети:

 

...„Ще ме изправят утре на скамейката,
така напомняща мечтаната Катедра,
ще ми доказват, че Райхстага съм подпалил,
без – в тъпотата си – самите да съзнават,
че не съдебен е процесът ми,
                                                         а творчески;

 

и без – във слепотата си – да виждат
как в моята усмивка на затворник
понякога – съвсем конспиративно –
проблясва иронично
                                        млечно зъбче.

В КАБИНЕТА НА КРИТИКА

Ивайло Иванов

Във кабинета на критика – сред колоните
и арките от наредени книги,
покрай янтареното слънце, дето трепкаше
с оченцата на сетните си съгледвачи
по плюша на пердето, между писъка
на трите му отрочета и немотата
на трите книги в сумрачните чекмеджета,
съгледах наниз наденички.
- Как пък не!... -
възкликна той, когато му подхвърлих,
че наденичките трагично ми напомнят
за низ от нимби.
Срязваме една.
Камбанно звънват чашите мастика.
И той започва:

 

„Тъй както Абсолютната идея
се е разпръснала в битийната множественост
                                                                      / по Хегел /,

 

тъй абсолютно невиновното прасе
се пръсна в тез гевречета
                                             / по Коледа /.

 

Чрез тези тъжни лични паралели
изследвам семантичната напрегнатост
между студенокръвния германски олимпизъм
и нашенската гроздова с луканка.

 

Между пищенето на трите ми деца и немотата
на жилавия лист
във примката на лампата среднощна.

 

Проблемът Родно – Чуждо е това,
разпределен по четвърт на глава
от моята държавица домашна.
Щом тя заспи, как вият в мене страшни,
среднощни, ветровете на света!...
/Живота си несбъднат в тях чета!/
Плющят!... Донасят листове пропуснати.
И кръв мастилна спича се по устните,
и по сърцето ми избликва остра пот.
Между наденичките и това бюро
заклещен съм. Ей тука ми е щата:
между реда на думите и на нещата.

 

/Със свои думи: негде на средата
помежду истината и лъжата./

 

Докато мойте питомници лапат,
присяда ми тирето Изток – Запад
във гърлото подобно рибя кост.
И нагорчава скършеният тост,
щом плъзна взор по разговор един
на двамата приятели с Калин.

 

О, колко мъка, горест насъбрана
във тънка хартиена мембрана
на вестника. Как той, събран накуп,
напомня неразтворен парашут.
Кога най-после ще ми се отвори?...“

 

Но в този миг отвънка и отгоре -
да, там от примитива на народа -
полъхва дъх на автентичност
                                                  /на природа/.

 

Брокатната завеса се раздира,
връхлита вътре с вълчи вой всемира
и вятърът - объркан - разлюлява
реда на наденичките. Те оживяват:
Разпукват се уста, оченца мазни,
предчувствайки есхатосния празник
на на свойто предбитийно естество.
И заквичават:

 

„Всички сме от сляпото
от сляпото сме всички сме от сляпото
ах, всички сме от сляпото черво!...“

 

 

 

 

 

СТРАННАТА БРЕМЕННОСТ

Ивайло Иванов

Изрязвайки от страница на вестник
поредното съблечено момиче,
неволно тая страница обърнах
и онемях: Там, дето бе девойката,

 

двамина полицаи арестуваха
един невръстен наркотрафикант.

 

А той пък, гол почти, набръчкан, шишкав,
глава присвил бе между коленете
и сбираше се – ужас! – точно там,
където бе коремът на девойката.

 

За пръв път виждах ембрион такъв:
Във майка си – а вече арестуван!...

 

А гола и усмихваща се, сто на сто
тя че е бременна не знаеше все още,
или – обратно – знаеше и тъкмо
поради туй, че вече я избавяха,
усмихваше се по-широко, сякаш
това и казваше: - Видя ли, че те махнах,
на младостта ми грешко неразумна!
/ Като че имаше разумна грешка.../
И не посредством грубите гинеколози,
подир който на жена не ставаш,
а по-цивилизовано:
на НСБОП
чрез звеното „Арести в корема“.

 

Защото ако нндивидът пристрасти се
към ЛСД, хашиш, марихуана
от възраст, как да кажа, твърде ранна,
той пак се арестува /превантивно/,
но тъй като непълнолетен е – във смисъл
на нероден – не ползва адвокати.

 

Единствено тук правото му да мълчи
е гарантирано с буквалност уникална,
ала и тази няма свобода
до време е. С две думи – до процеса!

 

А вече наближаваше Процесът…

 

И аз усетих как Съдът Последен
не идва с Господ-Бог от небесата,
а че възкръсват мъртвите в душата ми
най-първо. И от купола висок
на моя поглед, в хрониката вгледан,
не на тръбата под звука победен,
а със гръбнак, от арести приведен,
пристига най-любимият ми Бог.

 

И мъртвите си кимаха, отърсвайки
пръстта от раменете и възкръсваха...

 

А майка му – отдясно – за пощада
го молеше, но той не пощади
нито плътта й, дето като клада
гореше в страст, ни мерзките съдби
на полицаи-ангели, строени
в редици, по-смълчани от вода…

 

И само на децата неродени
и на онез – с надупчените вени,
той предостави вечна свобода.

ПОСЛЕДНИЯТ ПИСЪК НА ТЕХНИКАТА

Ивайло Иванов

Бях влязал в магазина музикален
и разучавах сетните тенденции
във рока ни, когато ми предложиха
една чудата група с още по-
нетрадиционно име: „Саламандър“.

 

И не че просто „била нашумяла“,
а зарад туй, че саундът й /шумът/
бил с качество такова, че критиците
единодушно казвали: - Това е

 

на техниката писъкът последен!...

 

Последен писък? Верно е. Личеше си
не само по пищенето, с което
вокалът вземаше октавите високи,
не и по туй, че не един клиент
бе пропищял от страшното различие
между талант и качество на саунда,
а по онези съскащи,
                                         шиптящи,
убийствено високи честоти,
които няма как да бъдат ни изпети,
нито изсвирени – а само синтезирани
със помощта на техниката дигитална.

 

И „не е писък, ами съсък“ аз си казах,
но бързо върнах се на мнението първо,
а именно: че е последен писък.

 

Защото ако още мъничко увеличим
високата честотност, после още,
звукът на „Саламандър“ ще пробие
обхвата на слуха и ще се слее
действително със писъка на саламандър.

 

А той пищи със честота такава,
че ние не го чуваме, но нашата
мембрана тоя писък не издържа
и тутакси човекът оглушава.

 

Зарад което баба ме предупреждаваше:
- Внимавай като ходиш покрай блатото
след дъжд – да не настъпиш саламандър!...

 

И аз с това ще свърша: - Хора, бдете!...
Внимавайте, когато си купувате
или боравите със техника модерна -
случайно да не я настъпите, защото
на техниката писъкът последен,
това ще бъде писъкът на саламандър
и няма да се чуе той, понеже
след тоя писък всички ще сме глухи.

СТЪКЛЕН САРКОФАГ
или Видения от белите ми нощи

Ивайло Иванов

Терасата ни тъй е остъклена,
че кантовете й метални ми напомнят
на низ от кръстове. Малка семейна гробница!
И всяка нощ, в чаршафите увит,
като едни модерен Мъртъв Лазар,
аз в саркофага стъклен се погребвам.
И всяка нощ – отвъден – дълго гледам
как уличните лампи тъжно зреят
сред шумата на смуглите дървета;
как във реката лунните отблясъци
се щурат срещу бързея, подобно
сребристи риби – да надмогнат прага
и в залива на утрото да хвърлят
хайвера, а със него – и живота си.

 

Как зад реката купчината старо
желязо става станция космическа
и циганите – смугли марсианци –
от нея слизат с прибори чудати.
Товарят ги в каруци – ах, това са
навярно посрещачите! – и тръгват,
и дълго още подир тях се рее
пиринчен звън на глъхнещи звънчета.

 

Разбира се, бих продължил нататък –
за мисълта ми всеки път е кратък,
но аз отказвам повече да фантазирам,
защото себе си в пейзажа не намирам –
защото не намирам в мен пейзажа!...
Да, бих могъл и другояче да го кажа:

 

От бившия разкош съм аз избит
подобно електрон от мощен атом.
Не затова ли в нощния си бит
сред атомни експлозии се мятам?
Преди докрай небето да се срути,
записвам тези трусове-слова
и на нощта от дългите минути
за тая кратка милост ви зова:

 

Макар да сте уверени, че свети
напусто мойта стая в тоя мрак,
не хвърляйте
                           срещу терасата
                                                         павета!
Погребан съм под ядрен саркофаг!...

 

 

 

 

 

СВЪРШЕКЪТ НА БЕЛИТЕ МИ НОЩИ

Ивайло Иванов

Пред изгрев вече гаснат светлините,
със крехките си стръкчета поникват
край мене шумове. Трепти паважът
и сякаш изпод стъпките израства.

 

Тогава точно уличната лампа –
на пук на всичко – пламва ненадейно
и снопът от лъчи огрява моята
постеля като малка Антарктида.

 

Най-горе се белеят върховете
на двете колена, обезумели
от вихрите на твоето отсъствие.
От тях се спущат
                                с грохот
                                                 тежки ледници
и ласкаво
                     утихват
                                    в ходилата ми.

 

А помежду им всечен е каньонът
и тръгнеш ли по мъртвото му дъно,
ще стигнеш ти до хълмчето, което
копнееше, но тъй и не зачена.

 

И изпод ледените пластове лежа,
останал в свойта лична праистория,
подобно мумия отпреди хиляди години,
със още живи, но смразени тъкани.

 

Аз знам: ще дойдат утре експедиции
от антарктици /Господи, сПаси!/,
ще разкопаят ледените глетчери.
И сигурен съм аз: от ДНК-то
на честно оцелелите ми клетки
ще извлекат екстракта, гарантиращ
не щастие – а себесъхранение.