ПОСЛЕДНИ ПОВРАТКИ НА СЕЛО

Ивайло Иванов

1.

 

Отново при себе си искам да ида,
отвъд всяка завист, тъга и обида,

 

на село, в гората, където отвеки
сърни се провират по диви пътеки,

 

там, дето синигер от клоните къси
стозвучни мелодии радостно ръси,

 

и дето проскърцва, студен, единакът
и плячка зъбите му лъскави чакат,

 

там, дето русалки и нимфи край вира
косите си сресват и в кок ги прибират.

 

 

2.

 

Да бъде пак зима!... Снежинките бели
по-нежно от шепот небето да стели

 

и слънцето – паяк, с две куки – лъчите,
пуловер за всяко дръвче да заплита,

 

наместо листа, ситен скреж да трепери,
да рухва от клоните в празнични феерии,

 

сто духа в дълбоката тъмна кория
душите си тайнствени в мрака да крият,

 

кълвач да отеква по тънки салкъми.
И мир най-подир да намери духа ми!...

 

 

3.

 

И мир?... Но къде ти!... Реват снегорини
и целият град днес е „Хамлет-Машина“,

 

и хора-бурмички тресат се навсъде,
и всеки над всички тук иска да бъде.

 

Неони – наместо на слънце лъчите –
със фосфорна строгост слепят ти очите.

 

И ти ослепяваш, и бавно се връщаш
към спомена пръв, твойта бащина къща.

 

 

4.

 

Тя там, зад баира е!... Още те чака
с коминчето, пушещо нощем сред мрака,

 

с огнището, дето до късно гори,
с гърнето, което на огъня ври.

 

Там някога аз, бял хлапак, в непокоя
въртях колелото на слънцето в зноя,

 

до късно в ливадите ласкаво тичах,
на всякоя твар бях събрат. И обичах

 

дъжд, слънце и облак, и пътища кални.
Къде сте ми, спомени късно-печални,

 

когато, застанал на прага, пред пруста,
съзирам веднага: Тя цяла е пуста!...

 

 

5.

 

И тръгвам на повратки аз!... Махалата
сред зимна безлюдност трепти в тишината.

 

Белеят се къщите - снежни пашкули -
с огради загръщат се: тайнствени нули.

 

До нула е сведено всичко!... Така, че
освен мене, никой по друма не крачи.

 

Стопаните в свят по-добър отишли са,
и погледът рее се, спира стъписан

 

пред пустата гледка. Какво аз видях?...
Не сняг – а от своите спомени прах!...

 

 

6.

 

И почвам аз снежни човеци, отчаян,
от преспите с трескави пръсти да вая.

 

до всяка ограда, до всякоя къща,
обратно телата на мъртвите връщам.

 

Дано махалата, накрай това село,
със живи тела аз отново населя,

 

дано оживеят смях, песни и ритъм.
„Къде сте, предци?“..., тез човеци аз питам,

 

но вместо ответ – те под слънцето жежко
топят се – и рухват телата им тежки!...

 

 

7.

 

Тогаз?... Към природата!... Както ония
врабци, що на глътки ручея пият,

 

поглъщам пейзажа й снежен. „Хей, виж ни!“...,
потрепват с поли двете сребърни вишни.

 

Недей ни забравя ни миг! Спомена ли,
че ний ти напомняме две катедрали?...

 

А виж и – по-надолу – дървета, те са
отрупана в снежни кристали завеса,

 

и ти, кротък зрител, за миг повдигни я.
Сто духа дълбоко в гората се крият!...

 

Русалки и нифми косите си сресват
край вир-огледало. Кому се харесват?...

 

И толкова девственост, слята ведно!..
Навярно тук някой пресял е брашно

 

и иска да вкуся аз питка гореща!....
Блести със кристали таз урва отсреща.

 

И нещо невнятно, и нещо, което
в тоз миг е понятно вовсем на сърцето,

 

в гората трепти. Там под букова шума
въздишат души, по-невинни от думи.

 

Самият отвъден свят тука живее.
Незримо бълбука, подскача и пее,

 

и врецане, брецане, сляти ведно
окръглят предвечното речно звено

 

от древни вълшебства. Джуджета и гноми,
старинни монаси със „Домине, Доме!“,

 

Кашчей с Баба Яга и Сура Фурия
лика ти с тояга ще рухнат в сгурия,

 

и Гюргя Пенджурова, Спаска Ламята
те сряска, кога те с полата намята,

 

и Змей Огнешащ и Заю Средгорски
по Пенка въздишат със навици хорски.

 

Не ги ли описа?... Ей тук ще катурнеш
глава, щом перо във мастило не турнеш.

 

Ще бъде пак зима!... Снежинките бели
над тих идиотизъм небето ще стели,

 

и слънцето - тарльо, с две куки - лъчите,
от бинт и от марля за теб ще заплита

 

поема сребриста. Снегът ще трепети,
ще рухва в гърба ти с неистови феерии,

 

и ламба ще светка по клоните къси:
- Карамба! Зла сметка!... Ти разбрида духа си!...