СФЕРАТА

Ивайло Иванов

„Небесата – точно във водата –
отразяват своето падение.“

Татяна Филева

Плющеше вънка летен дъжд безкраен,
когато ний в самотната ми стая
се втурнахме, задъхани и мокри:
- Най-сетне за главите наши покрив
намери се – изрече ти и вече
да си смениш фланелката понечи
и плъзна я въз голото си рамо.
И за секунда аз съгледах само
как грейна – от надеждата по-кратка –
прекрасната ти гръд подобно капка.

Да, като капка, тръгнала от скулите
и точно над реброто твое спряла.
И коленичил, аз извиках: - Чу ли ти
как капката пред мен е затрептяла
и с пулса ти задъхан резонира,
и във глъбта си обла как събира –
като във малка сфера алхимична! –
на паметта виденията лични,
но също тъй и всичко туй, което
не помниш, а побрало е сърцето.

Аз бих могъл по сфера като тая
днес бъдещето твое да гадая:

Аз виждам лабиринти тук! Възкръсват
пред погледа ми гробища безкръстни.
Тезей лежи във тях. А с теб се гаври
най-грубият от всички минотаври.

 

В канавка покрай пътя аз съзирам
как някакво детенце абортирано
напразно към живота се присяга
и пръстчета към капката протяга.

 

Мъже като видения прииждат!...
И себе си във шествието виждам –
на любовта след дългата лъжа,
как в гроба си безкръстен аз лежа.

Но трепна ти – и слънчев лъч изписа
върху стената подпис – и стопи се
пред мене епифанията кратка,
явена ми в гръдта ти като в капка.

И аз, понечил капката да вкуся,
отдръпнах се - и сухите ми устни,
за да спасят невинната ми същност,
отлитнах от теб като перце.

Та знае ли човек какво поглъща,
отпивайки от женското сърце?